Re: Ай.. / Религия и мистика / Езичество

+ ХАРАЛАНЪ ХАРАЛАНОВЪ :
България избира стратегията на имитация и на надхитряне на света

Повечето успели хора се чувстват гузни и виновни спрямо останалите свои сънародници, казва социалният антрополог
/ Интервю на Мария Филева /

- Господин Александров, пет български символа се състезаваха кой е „най-български”. В крайна сметка спечели Мадарският конник. Какво мислите за тези символи?
- Всеки един от тези, които се състезаваше на финала, изразява нещо, което е дълбоко залегнало в стереотипа за България. В този смисъл те са предсказуеми. Тази надпревара беше като онази за великите българи. Има си канон, в който много ясно са зададени четири, пет или десет имена, личности или символи. И Мадарският конник, и кирилицата са устойчиво закрепени към българската идентичност символи, ние сме обучавани от нашето образование да ги възприемем като важни. В този план много по-интересно за мен беше съревнованието в категорията на храните и напитките, където има много по-голямо поле за лични предпочитания. Защото в случая с националните или културалните символи изборът е до голяма степен между неща, които вече са избрани. Както беше очевидно, че Левски ще бъде най-великият българин. Тези неща много повече представляват игра, отколкото нещо друго.
- Какъв е смисълът на такъв тип кампании?
- Те имат търговски смисъл. Идеята е България да бъде продадена сполучливо, за да не бъдем застигнати от, както се изрази един германски политик, имиджова катастрофа. В ситуации, в които една общност като нашата е изложена на много силен натиск за промяна отвън, когато към нас се отправят високи очаквания, на които ние очевидно не сме готови да отговорим пълноценно, има няколко типа стратегии за справяне. Една от тях е да се вкопчим в нещо, което изживяваме като иманентно, вътрешно присъщо, ценно. Такива неща са историята и културата. В този смисъл преоткриването им само по себе си е здравословно.
Освен търговския смисъл обаче тази кампания има и един друг смисъл, който е чисто психологически и е свързан с преосмисляне на идентичността. Това е процес, в който правим избирателен прочит на нашата история с оглед на потребностите на момента.
- Какъв е изборът, който правим сега? Към какво се връщаме?
- Връщаме се към здравите неща - към историята на държавността – Царевец, към историята на културата и приносът на българската общност към православното християнство - чрез кирилицата. Връщаме се към архетипния воин – Мадарския конник, към красотата и природата чрез розата. А Рилският манастир символизира духовността и способността на българската култура да премине през безспорно най-тежкия период на изпитания, за който експертите спорят дали е турско робство или турско доминиране. Всяко едно от тези неща има своето устойчиво присъствие в идентичността и в историята на българската нация. Всяко едно от тях е повод за гордост.
- Това „вкопчване в историята” не крие ли опасности?
- Вкопчването може да е и добро, и лошо. Когато се давиш, е хубаво да се хванеш за нещо. Лошото е да не го правиш по този примитивен националистически начин, по който сърбите са се вкопчили в Косово поле например.
- „Утопията на миналото”, както я нарича Георги Лозанов, не се ли използва прекалено много от различни националистически партии?
- Разбира се, че се използва. Утопията на миналото е свързана с една стара традиция на всички митологии, според която светът върви от лошо към по-лошо и се отдалечава от едно съвършено състояние, когато е бил млад, когато е създаден от отците. На историческия процес се гледа не като еволюция, а като деволюция, т.е. на отпадане от някакво добро състояние. Тази онтология се повтаря и в индивидуалната история на всеки – дядовците, които обичат да си разказват как по тяхно време светът е бил по-добър, булките – по-кръшни и т.н. Интересно е, че този тип сантимент, тази потребност да реконструираш чрез мита или чрез утопията, както казва Гого Лозанов, някакво идеално състояние, винаги се появява в ситуация на рязка глобализация. Това е моментът, в който обичайните, всмуканите с майчиното мляко версии за себе си, изведнъж се разпадат, когато големият свят нахлува и съвършено различно модели на успех се оказват валидни, когато безброй възможности се оказват отворени. В този момент спираме да се сравняваме с бабите и дядовците и започваме да се сравняваме с широкия свят. Това е много голяма криза на идентичността. Феноменът е известен като шок от бъдещето, шок от много голямата промяна. Общности като българската, които дълго време остават исторически заклещени и задържани в периферията на модерния свят, изживяват този шок - първо, защото сме част от Османската империя, после, защото за зла участ ставаме част от Съветската империя за около 50 години. И това се случва в период, в който останалият свят се развива най-бурно. Така ние се оказваме в ситуация на изоставане и наваксване, което винаги носи комплекса, ако не за малоценност, то поне, че нещо все не ни достига.
Драмата на присъствието на България в ЕС е как да се позиционираме, как да се наместим и да се почувстваме добре в реалност, в която ако трябва да се измерваме според стандартите на онзи свят, винаги сме последни.
В този смисъл смяната на координатната система е доста травматична и трудно се понася. Има няколко отговора – единият е самоизолация и затваряне, която винаги е свързана с втренчване в миналото. Другият е някакъв агресивен опит да се наложи твоята версия, той винаги бива фрустриран и наказан. Случаят с дълбоко
разрушителния национализъм на Милошевич е най-показателен и ни е под носа. Югославия имаше шанса да влезе вкупом в ЕС, но Милошевич я върна в първи клас, ако не в детската градина. Накрая от квазиимперията на Тито ще остане Белградският пашалък, ако се отдели и Войводина. Всеки опит да се изрепчиш на света в крайна сметка води до това, че губиш. България като че ли избира по-интелигентната стратегия – на имитация и на надхитряне на света. Ние не скачаме като сърбите, но се опитваме да минем метър, да ги излъжем, за целите на което изграждаме един цял интерфейс. Страшно много се инвестира в това, да изглеждаме приемливи. Имаме цяла плеяда от брилянтни политици, които се занимават с това да обикалят и да замайват европейците…
- Кои са те?
- Мони Паси например или Меглена Кунева, която е много талантлива в това отношение. Напоследък добре се справя Сергей Станишев. Всичко това е добре, но има смисъл единствено, ако паралелно с тава се случат трансформационните процеси вътре в България, т.е. ако по повод това, че ни се даде шанс да сме в ЕС, ние свършим цялата занемарена работа. Това е огромното предизвикателство.
- Мислите ли, че това е съзнателно хитреене или елитите се отдалечават от българското?
- Елитите схващат хитреенето като своя задача. Те смятат, че правят най-доброто, това, което трябва. И в интерес на истината толкова и могат. А всъщност истинската задача на елитите е трансформационното лидерство - нещо, което никой в България не прави. Това означава да се ангажираш по такъв начин с нещата на територията на страната, че да се извърви този еволюционен път. Българският елит избира по-лесния вариант – научава няколко езици и се стреми да се хареса навън. Вижте например българските евродепутати в Брюксел – те са засрамени от България. Другият отговор е примитивна идентификация с българщината, разбирана по воленсидеровски – да скачаме и да се репчим. Третата линия е историческа мистификация - да се изкараме, че сме в основата на цялата цивилизация. Това е стар проект, с него се е захванал още Раковски. Всички нови млади нации имат грандомански митологии за себе си – братята гърци, които към 19 век са нация от козари, се изкарват потомци на елините, румънците – на римляните, ние конструираме някаква наша великобългарска митология, сърбите канонизират всичките си крале. Важното е да си велик, кофти е да си малък. За щастие това вече не е толкова важно, защото ние сме в постнационална ситуация. В ситуацията на Европейския съюз стават много по-важни други неща – да си предприемчив, да си с отворен ум, да се впишеш по интелигентен начин в средата. Много хора го правят, пълно е с наши сънародници, които се справят, общо взето, отлично поединично или в малки групи.
- Силна ли е традицията на групата в България?
- Всеки път, когато една култура започва да регресира към някакви устойчиви модели, които обаче ако са били адаптивни към някакви предишни ситуации спрямо променения контекст, спират да са актуални. Значи ако си в някое патриархално село, няма нищо по-адаптивно от това да живееш в клиентелни отношения – знаеш кой е главатарят и най-големият бабаит, да му се покоряваш и да гледаш да се закачиш към него. Т.е. ставаш част от клана, от бандата, от племето. В ситуация на глобализация обаче са необходими съвсем друг тип отношения и връзки, които искат друга нагласа на ума, друга етика. И това нещо не е отгледано, то не е възпитано, понеже никой не се е занимавал с него. И това всъщност е провалът на елитите в България, защото това е тяхна задача. Под елит разбирам някой, който се е справил малко по-добре, има социални позиции и някакво влияние и от това произтичат ред задължения. За съжаление това не се случва в България. Преимуществата, които хората имат поради талант, произход, контакти и прочие, обикновено се ползват да оцелееш с цената на това, че повечето от успелите хора се чувстват гузни и виновни спрямо останалите свои сънародници. Те се справят с различни психологически защити. Най-често, като се дистанцират и започват да развиват изключително нездравата нагласа за себеомаловажаване, някаква форма на нихилизъм или по-лошият вариант – започват цинично да флиртуват, това са популистките разновидности на злоупотреба с властта, които са навсякъде около нас, т.е. експлоатират всички тези преживявания за малоценност и провал за целите на своите лични проекти.
- Може ли да персонализирате тези тенденции?
- Не искам да обвинявам никого в злоупотреба, защото не мисля, че това са докрай съзнателни процеси. Лошото лидерство е следното – не помагаш на хората да преодолеят дефицитите си, а се заиграваш с тях и ги използваш като ги държиш зависими от себе си. То е навсякъде. Когото и да изберем от тези, които са на терена в момента, той по един или друг начин го прави. Посланието на Симеон беше много ясно: „Вярвайте ми, няма нужда да правите кой знае какви усилия, аз знам какво да направя, как да ви вкарам в Европа”. Посланията на Иван Костов, с цялата му оттеглена надменност гласяха: “Толкова съм прекрасен, че вие не сте достойни за мен. Аз ще ви чакам на ъгъла на историята, а вие ще ме догоните някой ден”. Доган е ясен. Той си е такъв откровено патриархален: “Всички ме слушате мен, аз ви осигурявам оцеляването, понеже контролирам ресурсите”.
- А Станишев?
- Той има един трогателен порив да бъде правилен, да бъде в добрата парадигма. Той иска много да бъде трансформационен лидер, но не му стига капацитетът.
- На него лично или на хората в екипа му?
- Няма спор, че условията, в които се намира, са ужасни. Но в крайна сметка единственото нещо, което успява да преодолее, са условията. При Станишев поне има еволюция. Има автентичен копнеж да се развива и да се впише българската традиция в големия свят. Той функционира блестящо в международни среди – много обигран е, за разлика от Първанов или Костов, които стоят навъсено и чуждо. При него има игра, която е проклятието на този тип елити с добро образование – трябва да си част и от двата свята, което е трудно.
- Какво е бъдещето на Станишев?
- Много зависи как ще успее да си утвърди властта и да се еманципира от различните кръгове. Нещо, с което той се захвана последните години. Виждате какво се случи с правителството – опитва се да поеме част от контрола. Той много добре използва това, че има подкрепата на Запада и мисля, че би имал добро бъдеще като партиен лидер.
- Какви лидери са Борисов и Сидеров?
- Те представляват популисткото лидерство. Разбира се, в различни плоскости – единият апелира към национализма, другият – към чалга-национализма, към бабаитлъка. Единият е патетично комичен, другият е бабаитски комичен. И двете са симпатични по някакъв начин. Напълно мога да разбера защо хората харесват Бойко, който се репчи и се дуе и защо харесват Волен, който скача и вика. Познавам ги и двамата, те си имат своите качества. Въпросът обаче не е в техните лични характеристики, колкото в тенденциите, които изразяват. Като говоря за политиците, веднага искам да кажа, че те са заложници на много по-мощни процеси. С това не ги оправдавам. Не казвам, че е добре да се оправдават например етническата лоялност като при Доган, нито този поданически копнеж – да бъдеш спасен, който напипа царят, нито почти религиозният култ, който създава Костов, нито това перчене, което е силата на Борисов, най-малко пък национализмът, който е директно опасен. Всичко това е вид защита от функциониране на групата. Те са разновидности на това да откажеш да видиш какво става по света и да се опиташ с цената на това да не бъдеш харесан или да бъдеш директно отхвърлен, да насърчиш и подкрепиш тези здрави процеси, които се случват в обществото.
- Добре, а няма ли някой, който да изразява здравите процеси?
- Не съм видял досега. Когато се появи, веднага ще го посоча. Политическото статукво е много ретроградно. Като цяло в страната. Това не съм го казал аз, а Огнян Минчев. Лидерите ни се избират на принципа на негативната селекция, за да бъдеш допуснат там, трябва да си доказано безопасен. Най-големият проблем е, че хората, когато заемат властови позиции, спират да се учат, затова и толкова бързо се изхабяват, губят връзка с реалността. В това отношение Станишев е най-читав, защото той е самоироничен.
- А като казвате, че трябва да имат връзка с реалността, как си я представяте? Да ходят да се срещат с работниците?
- Не – това е популизъм от комунистически тип. Връзката с реалността е да интерпретира това, което се случва в територията на страната и извън нея. Това е функцията на лидерството. Това, което е вътре, и това, което е вън, и то по начин, който да осигури оцеляване и развитие на групата и организацията. Което означава да оперираш по границите. Да осигуряваш избирателна пропускливост на границите.
- В този смисъл постижимо ли е лидерството?
- Абсолютно постижимо е. Това е част от задачата да отчиташ правилно реалността. Да долавяш тенденциите, да отчиташ и насърчаваш тези, които са еволюционни, за обезсърчаваш тези, които са разрушителни. В България се прави обратното. Лидерството у нас се свързва с най-разрушителните тенденции, а не се опитва да ги потуши или да ги регулира.