____за превода:
превод от руски в немерена реч. Тромав, с причудлив словоред, много руски чуждици. Но максимално близък до оригинала. Всички обяснителни бележки са взети от превода на Георги Костов.
____за книгата на Георги Костов:
издателство "Агато", 1997 г., София. Поетичен превод: Георги Костов. Страницата разделена на две части, едната - руския оригинал, другата - превода в рими. Много обяснителни бележки, информация, статия от Фархад Нурутдинов и др.
____малко история:
достоверността на творбата е под въпрос. В нея може да се усъмни и неспециалист - историята звучи прекалено живо и съвременно за поема, написана през ІХ в. Но от друга страна ние, българите, сме свикнали да се подценяваме. Теорията е: преди 60 г. в бившата Казахска ССР Ибрахим Мохамед-Каримович Нигматулин я превежда от тюрки. Оригиналът е загубен, унищожен, наред с много други културни паметници, от руските и съветски империалисти. Обаче, Микаил Бащу е историческа личност. Бил е дълбоко уважаваният и способен секретар на четирима поредни ханове на Черна България. Освен това и мисионер, просветител и изследовател. Той е споменат дори във всеизвестния пътепис на арабския посланик Ахмед ибн-Фадлан, който пристига в Булгар 20 г. след смъртта на Микаил Бащу. Въпреки че повечето от вас познават Ахмед ибн-Фадлан само като Антонио Бандерас от "13ят войн".






ШАН-КИЗИ ДАСТАН
(Сказание за дъщерята на хана)
от МИКАИЛ БАЩУ ИБН ШАМС ТЕБИР, 882г.




ДЕЯНИЯ НА АЛПИТЕ И ДЖИНОВЕТЕ


І песен. Как всевишният създал алпите

Седнете да чуете удивителен дастан
За три елбира*
И за това, как те създали
Великия народ на булгарите,
И държава в страна
С име Атил*,
А сега наречена
Страна на булгарите.

Сказанието беше написано през 882г.
- годината на възкачването на Бат Угор, сина на Джилки,
Мъдрия наставник на мъжете
- а Бащу беше името на поета.






ПЪТЯТ КЪМ ДОМА НА ДЪЩЕРЯТА НА ШАН АЛБАН


І песен. Как Ат намерил Тулпар

В онези времена,
Както разказваше Бащу
- мир на праха му,
брат убивал брат си.
Авар убил Алвар
- гордостта на народа на хоните:
Домогвал се Авар
За властта на брат си.
Поканил го
При себе си на пир,
Като го излъгал, че иска
Да го почете преди похода срещу фарангите*.
И да принесе на пира
Прекрасни жертви
В името на успеха
На грандиозното предприятие.
Пристигнал Алвар
В главния стан на Авар,
В града Ат,
В неговото владение при Сула.
Не взел със себе си
Голяма дружина
- само четири
От своите съпруги.
Доверявайки се на брат си,
Взел със себе си на пира
Даже невръстния си син
- деветгодишния Аудан*.
Но доверчивостта на царя
Била неоснователна
- веселият пир
Завършил със замисленото клане.

Убили хората
На злобния Авар
Биите* на Алвар
И самия Алвар.

От черепа на брат си
Направил Авар
Обредна чаша
- за своя утеха.
Всевишният защитил
Невръстния Аудан
- препуснало момчето
Към страната Кашан*.

Криел се там
В горите, по хълмовете,
Нарекъл се Ат и Аудан Дуло,
За да не забрави мястото на убийството и рода си.

Едва порастнал
И извършил набег
В земята на Авар,
За да отмъсти за баща си.
В сърцето на врага,
Сред многолюдната сеч
Намерил убиеца
И ранил го в лицето.
Спасявайки се от потерята,
Препуснал обратно в Кашан,
Намерил пещера
И се скрил в нея с факла в ръка.
Гласовете на враговете
Заставили Ат
Да потъне в пещерата
По един мрачен проход.
Див дочул Ат
И се хвърлил върху него,
Като се опитвал да обгърне Аудан
Със своите ръце.
Дивът бил приличен на скала,
Обрасла с мъх,
А ръцете негови били подобни
На клони на изсъхнало дърво.
Попаднел ли някой в тези ръце,
Вече не излизал жив
- дивът го разкъсвал
На части.
Завързала се схватка...
Ат издърпал меча си,
Скочил натам и насам,
Отсякъл на дива ръцете.
Дивът поискал
Да се нахвърли върху храбреца
И да го смаже
С тежестта на тялото си.
Но Ат
Метнал към дива боздугана си.
Попаднал той в коляното на алпа
- оня паднал и притихнал.
Ат без бавене почнал да търси
Пътя назад.
Но да го намери
Било му не по силите.
В пълно отчаяние
Ат попаднал
В една от пещерите
И открил в нея богатирски кон.
Конят зацвилил
И заговорил с човешки глас:
"Храбри войне
- хвала теб!
Ти надви
Страшния див
- алпа Шурале,
тъй му се пада!
За да не затворят
Проходите под земята
Корените на дърветата,
Той ги ломеше.
От великите лесове
- зелени и сенчести,
Не остави той нищо.
Така ги ненавиждаше той!
Злобните джинове
- стопани на подземния свят Тама,
Ме тикнаха мен, Тулпар,
В тази пещера.
Няма дружба между дивовете,
Както и при хората,
Алпите от старите дивове
Воюват с младите.
Джиновете, или йорегите,
Са по-хитри и опасни
От всички алпи
- и стари, и млади.
Някои алпи,
От числото на злите,
Започнаха да служат и помагат
На злите джинове-йореги.
Един от тези
Е алпът Шурале,
Който ти днес
Тъй ловко укроти.
Начело на Тама и йорегите
е най-кръвожадният от кръвожадните
- злобният джин Албастий,
Който ме измъчваше.
Знаещ моята сила,
Заставяше ме той
Да бия по земята
С тежките си копита.
Че от сътресението
Сводът небесен
Да падне на Земята
И да смаже всичко живо.
Аз пък се стараех да ударя
С копитата си Албастий,
Затуй, че той, Тама Тарханът,
Ме заточи тук,
Нанесе ми множество рани...
Много ми изтече кръв.
Заедно с нея
Си отиде почти цялата ми сила.
Яхни ме
- аз ще те изведа
От подземията на белия свят
И до последни сили ще служа на теб."

Ат освободил
Коня от букаите,
Възседнал го
И излязъл от пещерата.
Едва това било сторено
И очите на коня,
Привикнали към мрака,
Ослепели от светлината.

Но всевишният дал
Нови очи
- още по-зорки,
На коня на Ат.


ІІ песен. Ат узнава за красавицата Боз-бий

Забелязал Тулпар,
Че Ат тъгува,
И попитал богатира
За причината за нетовата тъга.
"Вълнува се моята душа"
- отвърнал Аудан, -
"Дойде време
За мен да се влюбя.
Но няма я тая,
Която да ме покори
Със своята красота
И доброто си сърце.
От ей това
Неспокойно ми е...
Къде да намеря
Достойна за мен?"

"Чувал съм за такава"
- заразказвал Тулпар -
"Живее тя в планината
- владение на баща й - вожд.
В тази планина
Има пещера,
В която живее
Алпът Барадж.
Той е добър див,
С облика на голям змей.
Затова бащата на девицата
Разрешил му да живее заедно с тях.
Тази планина
Хората нарекли Татеш*.
А бащата на девицата
Зоват Шан Албан Рищав.
Името Рищав напомня
Старото название на тази планина,
Което носела тя
До появата на племето Татеш в нея.
А цялото владение на Рищав
Се именува Банджа*,
или, както казват хоните
- Барджил.
Змеят Барадж
Служи на Рищав:
Охранява неговото владение
И лови мишките,
От които се бои
Щерката на Рищав
- несравнима хубавица
и с добра душа."

Пламнал Ат:
Нещо го боднало в сърцето
При упоменаването
На дъщерята на Рищав.
"Води ме, Тулпар,
По-скоро
При тази хубавица!"
- възкликнал Аудан.
Но въздъхнал вихрогонът:
"Не мога, господарю
- не зная пътя
Към дома на Рищав."

Почнал да се хвърла Ат
Във всички посоки,
Търсейки пътя
За дома на девицата.
Само Тулпар
- богатирски кон,
Можел да издържи
На тези безконечни дирения.
Галопиране без сън,
ден и нощ,
По степи и пясъци,
По хълмове и дерета,
Пропътувал Ат
Едната половина на този свят
И не намерил
Дома на Шан Албан.
Другата - неизвестната
Половина на света,
Се таила зад огромна
Желязна Врата.
Като се приближил до тази Врата,
Съвършено капналият от умора Аудан
Възкликнал:"Ще има ли край
Моят път!"
В този миг задрямал
И видял пред себе си
Алп Барин
В облика на сив вълк.
"Ти ще пътуваш"
- казал Барин, -
"През широко поле до висока планина.
В нея ще завърши твоят път."
"Не е ли зад Желязната врата
Тази планина?"
- помислил си Ат,
Веднага оживен.
Но пътят
През тази Врата за планините на Суреж
Бил затворен
От непристъпни укрепления.
Когато Аудан Дуло
Помолил стражите на Вратата
За разрешение да мине,
Стражите се разсмяли и казали:
"Още никой
Не е успял да премине
През тази Врата
И никога не ще може,
Докато ние,
Сурежките стражи,
Стоим тук
И не склопим очи."

Разстроен, заминал Аудан
Надалеч в полето.
След три дни път
Срещнал стотня на коне.


ІІІ песен. Ат среща Арбуга и участва с него в похода на Аламир

Били лицата на войните
Закрити с железни маски,
А косите - сплетени
В три плитки.
"Кой си ти, елбире?"
- попитал стотникът Ат.
"Принц от рода Дуло"
- отговорил Аудан.
"Аз съм Арбуга
От рода Урми."
- приветливо казал стотникът. -
"Не бой се от нас!
Ний не сме разбойници,
А конница
От славното войнство
На туранския цар Аламир*.
Иска Аламир
Да премине тази половина на света,
Която е там
- зад Желязната врата.
Нали там, казват,
На края на Земята, в Златен кладенец
Се пази несметно количество
Злато и други богатства.
Ако искаш
- ела в нашата войска.
На Аламир са му нужни такива юнаци
- веднага ще станеш стотник!"

С радост се запътил Ат към Аламир:
Възникнала у него надежда
Да премине с туранците
Във владенията на Рищав.

Приближил се той
До Туранския трон,
Който обкръжавали конници
От всичките четири страни.
От всяка страна
Имало по двеста хиляди
Най-безстрашни войни.
А всичките били осемстотин хиляди.
"Ще бъдеш хилядник!"
- казал Аламир,
Когато Ат се появил
Пред неговия поглед.

Бил Аламир
Красив и мъдър.
Очите негови
Горели с безстрашие.
Неговата неистова
Войнска жар
Опиянявала войниците,
Изпълвала ги с храброст.

Когато Аламир
Дал знак
- войската потеглила
За далечния поход.
Три дни щурмували
Желязната врата,
Но останала тя
Непоклатима.
Щял да се разтъжи Аламир,
Ако не отишъл при него Арбуга и предложил:
"Предводителю! Да заобиколим вратата отстрани
- в планината мернах процеп!"
Тоз процеп се казвал "Тарвил".
Аламир се отнесъл с внимание към съвета
- войската минала през процепа
И нахлула в другата половина на света.

Отначало вървяла след слънцето
- а после срещу него.
Яздел отпред Арбуга,
Наречен от Аламир Тарвил.
Нахлули в страната
На сакланите и сабаните*.
Ат се отличил тогава
- бил се най-добре от всички.
Аламир решил:
"Ще подаря завоюваната страна
На най-добрия войн
- на хилядника Ат!
Нека в негова чест
Тази страна - Саклан,
Да се нарича Атил*
- земята на Ат!"

Сетне превзели
Яка крепост,
Арбуга пръв
Нахлул в нея.
Пощадил нейните защитници
- непознаващите вярата сабани.
Не ограбил жителите,
Бил той милостив.
На тръгване Аламир
Дал на крепостта името Арбуга.
"Нека" - казал, -
"Подвигът да не остане неотбелязан."

Подир това
Се прославили смъртниците-киргизи*,
А завоюваната от тях степ
Аламир назовал Киргизка.
След Киргизия
Войската на Аламир
Се натъкнала на невиждана преграда
- три стени.
Едната от тези стени
Била от пръст.
Втората от дървета,
А третата - от камъни.
Те преграждали пътя
Към пустинята Хин,
Където пясъкът
Бил златен.

Ами пустинниците - хинците,
Хиляди години
Защитавали входа
За Златния кладенец.
Щедро възнаграждавал
Ги за това
Тама Тарханът Албастий,
Като им давал златен пясък.
Отначало хинците
Се славели като майстори и учени,
Но златният пясък
Вселил в тях алчността.
Захвърлили хинците
Всичките си дела,
Само охранявали Златния кладенец
Заради златния пясък.
Престанали да обработват земята
И станали човекоядци
- изяждали всеки,
Който се приближавал до Златния кладенец.
За хиляда години
Спечелили толкова златен пясък,
Че си засипали
Цялата своя някога цветуща страна.
Под пясъка останали
Къщите, книгите, работилниците.
Но не жалели хинците за загубеното
- били обезумели от алчност.

С войската на Аламир,
Която пристъпила към стените,
Се били хинците
До смърт.
Но въпреки всичко киргизите
В страшна сеч превзели
Първите дви стени
И почнали да щурмумат третата.
Но едва се покатерили туранците
На каменната стена,
И видели
Умиращи хинци.
Веднага след тях
Започнали да умират киргизите,
Които първи
Се били изкачили на стената.
"Обясни ми,
Какво става?"
- попитал Ат
Един от умиращите хинци.
Този хинец
Той бил пощадил
И пуснал
При боя за дървената стена.
"Тама Тархан, побоял се,
Че ще падне третата стена,
Наизпрати на Хин мор,
За да ви изтреби."
- отговорил хинецът.
И точно преди
Последния си дъх
Пожелал:
"Върви си, княже!
Не трябва да загинат с нас
- продажните души,
Добрите и честните!"

Хилядникът незабавно
Съобщил за всичко това на Аламир
- и царят на Туран
Заповядал да се оттеглят.
Отстъпващата войска
Била косена от мор.
Когато туранците били близо до Бершуд*,
Заболели Ат и Тарвил.
"Не мога, елбири,
Да ви взема със себе си.
Заради здравата войска
Захвърлам болните."
- казал на двамата Аламир
И наредил
Да ги оставят
В пещерата Булгар*.


ІV песен. Ат и Тарвил стават приятели и се назовават булгари

Пещерата била
На дъното на голяма яма.
Изхода от нея в ямата
Залостили с щитове.
Войската си заминала,
А двамата елбири
Се приготвили за смъртта,
Здраво стискайки оръжието си.

Пещерата била влажна.
По стените й
Непрекъснато сълзяла
Черна каша.
Елбирите лежали
В тази каша
И след седмица
Почувствали се оздравяли.
"Видно е, че земята
Ни изцели."
- решили оздравелите,
Излезли на земята и се умили в ручея.
Техните коне
Пасяли редом.
Елбирите седнали върху тях
- и сърцата им се напълнили с радост.
"Да бъдем братя!
Нали ние сме деца на един и същи гроб,
Който нас ни изцели!"
- казал Ат.
"Ние и така сме си роднини"
- забелязал Тарвил. -
"Спомни си: нашите предци Иджик и Лаиш
Са от един баща."
Братята се прегърнали
И Аудан казал:
"Няма на света нищо по-трайно
От роднинските връзки."
"Това не е така."
- възразил Тарвил
И заплакал от това,
Че туй било истина. -
"Иджик и Лаиш
Са били братя
- синове на мъдрия
Алп Боян Имен.
Но главното -
Те били приятели,
И това помагало им
Да живеят в сговор.
А ето, че техният брат Тюрк
Станал им най-лошият враг,
Станал убиец на Джилки
- не помогнало роднинството.

Един род
- потомци на Иджик,
Изколва друг,
Оглавяван от Тюрк.

Едва отнесла
Реката Дулосу в котел
Кърмачето, сина на Джилки,
Наречено Газан.
Отнесла се реката с принца
Като със свой син
- изнесла го от сюрията
На междуособното клане.
Не в хонска юрта
- в гнездо на жерави
Израсъл Газан,
В благословеното Седморечие.
Самият цар на Седморечието
Дал му дъщеря си.
Нарекъл затова Газан седмореченците
"Баджанаци*" - сватове.

Сина на Газан,
Който възобновил хонския род,
Го изгонили в чужбина
Неговите братя и вуйчовци.
Тръгнал изгнаникът - Булюмар,
Подир слънцето
В степите Башкорт*
Близо до Хин.
Много воювал,
Покорил немалко тамошни киргизи,
Но враждата на неговите потомци
Свела до нищо плодовете на неговите усилия.

А твоят чичо Авар
Не уби ли своя брат
- твоя баща,
Богатира Алвар?

Родственикът-убиец
Не е рода
На потомците
На убития роднина.
Къса се арканът
На родствената свръзка,
Ако я няма в него
Нишката на дружбата.
Дружбата у човека
Е като корените за дървото.
Нека бъде
Дървото до небето
- но ако лишиш
Го от корени,
Пада то
Като тънка тревичка.
Щом някой богатир се закълне,
Че сам ще победи всички:
Възможно е и да победи много
Сам самичък.
Но, да кажем, пред окото на Барис
Ще се спре
Като провинило се детенце
Пред разсърден баща.
Огънят в окото на Барис
Ще му отнеме силата,
Ще му прогори гърдите,
Ще го превърне в камък.
Но бъде ли приятел
Този богатир
С добрия Бат Терек
- не ще загине той.
Ще закрие окото
На алпа Барис
С клонка Бат Терек
- и ще се лиши дивът от своята сила.

Не ще вдигна аз
Ръка срещу родственик,
Но ще бъде мой враг
Родственикът-убиец.
Ще бъдат врагове мои
Тези урмийци,
Които се явяват
Въплъщение на злото.
Няма нищо на света
По-крепко от дружбата.
Даже братята са братя
Само ако са задружни.
Няма нищо на света
По-силно от дружбата-единство.
Единството носи победа,
Раздорът - поражение."

Така рекъл Тарвил
- Ат се замислил.
"Ти си прав, брате."
- промълвил той в размисъл. -
"Да бъдем другари
И истински братя.
Днес ти помагаш на мен,
Утре - аз на теб.
И нека ние
И нашите хора и потомци се знаем
Под името
На мястото на нашето спасение - Булгар."

"Съгласен съм."
- зарадвал се Арбуга, -
"А сега да потегляме
За моя аул.
Отдавна аз не съм бил в него.
Не зная живи ли са
Моите родители.
Измъчих се аз от тъга по дома.
Искам да видя
И своята невяста
- че нали я оставих
Малко момиченце.
Ще бъдеш мой
Най-скъп гост,
Моите баща и майка
Ще бъдат твои родители."


V песен. Ат се разделя с Тарвил и търси Боз-бий сам

"Прощавай, брате."
- въздъхнал Ат. -
"Не мога сега
Да потегля с теб.
В плен съм аз
- обичам прекрасна девица,
А никога още
Не съм я виждал
Докато не я намеря
И не се оженя за нея,
- не ще има за мен
На този свят покой.
Към нея пътувам,
А не зная пътя.
Любовта ме зароби
- не мога да спра.
Укажи ми, ако знаеш,
Пътя за дома на нейния баща Шан Албан
- с това ще ми окажеш
Неоценима услуга."

"Не зная аз
Пътя за дома на девицата
- окръжават моите владения
Земите на други бии."
- казал Арбуга
И добавил,
Уязвен и огорчен
От отказа на брата:
"Струва ли си ти
Да отказваш на мен
Заради любовта
Към жена?
Жалко, че се разделят
Нашите пътища
- защото и аз
Не мога да не видя аула си!
Но ако ти не можеш сега
- ела при мен
Следващия път.
Желая ти сполука!"

Братята отправили конете
На различни страни...
И отново Аудан Дуло
Закръстосвал света.
Даже спял на седлото,
А когато се събуждал,
Търсел кой и да е,
Който да може да му укаже пътя.

Една нощ
Внезапно изгряло слънцето
- странно слънце,
Светело като луната.
Мислейки, че това е всевишният,
Ат попитал Слънцето:
"Кажи ми, Светило,
Къде е избраницата на моето сърце?"
Разсмяло се слънцето,
Станало за миг сиво,
Казало: "Няма такава на света!"
И веднага се скрило.

А пък през деня
На синьото небе
Се появил месецът
- удивително ярък.
Ат, приемайки
Месеца за всевишния,
Го попитал:
"Къде живее Шан кизи*?"
Разсмял се месецът,
За миг потъмнял.
"Не съм чувал за такава!"
- отвърнал и изчезнал.

А друг път,
В средата на безветрен ден
Изведнъж повеял вятър
- необичайно тревожен.
"Това е всевишният."
- решил Аудан
И попитал вятъра:
"Къде да търся моята девица?"
Разсмял се вятърът,
За миг духнал с гробовен хлад.
"Няма такава!"
- прошумолял и притихнал.
"Дева няма.
Нея си я е измислил Тулпар.
Види се, той се е побъркал
В оная пещера."
- решил Ат,
Но не намерил покой,
А завехнал
Още повече отпреди.
Без да подкарва повече
Своя Тулпар,
Тръгнал накъде му видят очите,
Без да приема храна.
Съвсем обезумял
При мисълта за това,
Че я няма на света
Тази девица.
Измършавял, изсъхнал,
Гледал мрачно:
Искало му се
Да изтръгне от гърдите своето сърце,
Което гризяли
Като червеи
Непобедима тъга
И безпределно отчаяние.
Почнал в края на краищата
Да къса по себе си доспехите на дива
- своя славен трофей,
За да се добере до сърцето.
Издрал до кръв пръстите си,
Съвсем изнемощял,
Но бронята на доспехите
Да разкъса не можал.
Заспал, изнурен,
Направо в седлото.
Тулпар тръгнал по-бавно,
Давайки на Ат да подремне.

В съня онзи,
Който с благословията на Твореца
Идва на помощ на гинещите
- лъвът на Аллах, Гали,
Показал на Аудан
Чудно видение.
И Ат видял
Самата нея - девата.
Тя била необикновено красива.
Няма думи, с помощта на които
Би могло вярно
Да се опишат нейните черти.
Нейното тяло
Лъхало на чистота,
Очите нейни излъчвали
Сладостна нега.
Устните й изпускали
Меден аромат,
Косите й блестели
Досущ кристали лед.
"Боз-бий!"
- прошепнал влюбеният Аудан.
Устните му сами произнесли името на девицата
И той в този миг се събудил.

Сега той знаел,
Че девицата я има.
Сега радостта
Разкъсвала сърцето му.
Тежката печал,
Изсушаваща душата,
Отстъпила място на любовта,
Пробуждаща огнени сили.
На Тулпар му се увеличила работата
- Ат отново,
Като млад вълк
След своята плячка
Се хвърлил в търсене
На пътя към тази,
За която жадувала
Неговата пламтяща душа.
Всичко престанало да
Съществува за него...
Пред неговите очи
Била само тя.


VІ песен. Ат се среща с Тат Иран

Внезапно Тулпар
Застанал като вкопан.
Аудан в раздразнението си
Поискал да шибне коня,
Когато изведнъж отново
Почнал да вижда околния свят
И забелязал дервиш,
Седящ на пътя.
Конят едва
Не стъпкал просяка
- от прахта оня
Съвсем бил станал бял.
"Кой си ти, просяко?"
- попитал Ат
Без да слиза от коня,
Толкова много бързал.
"Не знаеш ли ти"
- попитал -
"Пътя към дома на Шан кизи?
Ако знаеш, укажи!"

Този, който не слиза от коня
При среща с възрастни или с дервиши,
Пада от коня
Заради този грях.
Това знаел всеки
От племето на хоните.
Но Аудан забравил в любовта
Всички обичаи на рода.

Нима не е истина,
Че безумната любов
Превръща мъжа
В глуповат слепец
Води го в яма,
От която няма връщане?
В сравнение с нея
И подземниат лабиринт е нищо.

Просякът не шавнал,
Не променил лицето си,
Когато богатирският кон
Се спрял край него.
"Аз съм Шамс Тат Иран."
- отговорил той на Ат. -
"Аз произхождам от племето Саклан
И израстнах близо до Хурсан*.
Баща ми е Хасан,
А майка ми - Фатима,
Мир на праха им
- научиха ме на вярата.
Аллах ми повери
Да бъда страж на мястото
За гробницата "Султан"
На славния Аламир."

"Нима Аламир е умрял?
И откъде ти знаеш
Къде ще бъде неговата гробница?"
- удивил се Аудан Дуло.
"Не" - пояснил дервишът. -
"Аламир още не е умрял,
Но непременно
Това ще се случи.
Ще застане той
Пред всевишния
- никой не избягва
Съда на Аллах.
Творецът ми откри,
Че именно тук
Ще бъде мавзолеят на Аламир
- безгранично предвидение на всевишния!
Встъпи в пътя на вярата,
Аудан Дуло,
Произнеси, елбире:
"Няма друг бог освен Аллах..."
И всевишният веднага
Ще ти укаже
Пътя към тази,
Която ти търсиш!..."
"Нямам време!"
- грубо казал Ат,
Недоволен от безцелната,
Както му се струвало, спирка.
"Виждам, че и ти,
Тат Иран,
Не знаеш пътя
За дома на девицата!
Тъй че махай се
Веднага от пътя
- ако ли не, аз
Ще те стъпча!"
Шибнал Аудан коня
- просякът не помръднал от мястото си.
Тулпар пожалил дервиша,
Не налетял върху него.
Но, раздразнен от удара,
Се извил нависоко като гарван под облак,
Оттам като патица паднал в морето,
Изплувал от него като риба.
Препускал три хиляди версти*,
Яростно чаткайки с копита,
Отъпкал огромно дере
И чак тогава малко поохладнял.
И двамата - и конят, и конникът,
Се уморили от това препускане.
Тулпар тръгнал по-бавно,
Ат заспал в седлото.


VІІ песен. Тарвил спасява Ат, но отново се разделя с него

Насън Аудан Дуло
Отново видял Боз-бий.
Едва казал й своето име
и видението изчезнало.

Неочаквано, посред тихия ден,
Се разбушувала буря,
Засипала Ат
До шията с пясък.
Събудил се Аудан,
Открил, че
Е завеян с пясък,
Опечалил се от отчаяние.

Тука преминавал богатир.
Видял Ат
На дъното на огромна
Пясъчна фуния.
Смилил се - превил
Стоящия наблизо бор
И неговия връх
Пуснал в ямата.
Вкопчил се Ат със зъби
Във върха на бора,
А богатирът отпуснал
Ствола на дървото.
Изтръгнал изправящият се бор
Аудан Дуло
Заедно с коня
От пясъчния капан.
Оказал се Ат
Редом до елбира
- млад и строен,
С блестящ шлем,
Със златна маска,
Върху огнен кон,
Четиресет стрели имало
В неговия колчан.
Погледът на непознатия
Пламтял с жертвоготовност.
"Кой си ти, елбире?"
- попитал го Ат, а онзи промълвил:
"Аз съм Арбуга,
С прозвище Тарвил
От рода Урми
- потомците на Лаиш.
Прекарах своето юношество
На бойното седло.
После дойде
Ред да се оженя.
Моята прекрасна
Невеста Танбит
Ме дочака и стана
Моя жена.
Обсипаха я
На моята сватба
Със сребърни монети
И аз се радвах.
Но внезапно почервеняха
Листата на единия клон
На Бат Терека,
Който расте в моя двор.
И каза ми Танбит,
Като истинска урмийка,
Гледайки кървавите листа
На свещеното дърво:
"Ето твой родственик
Попаднал е в беда
- иди и помогни му.
А аз ще те чакам.
Остави ме ти мене
Малко момиченце,
А отново ме видя
Вече девойка.
Всичкото това време аз,
Без да склопвам очи,
Те чаках
- ще почакам още."
Не почнах да се бавя аз
- направо от сватбата препуснах
На помощ на моя брат,
Без още да го зная.
Оказвах помощ
На всички праведници в беда,
Виждайки в тях
Свои братя.
Ето защо аз съм тук,
Ето заща аз
Ти помогнах
Да избегнеш смъртта.
Кажи ми сега:
Не си ли ти
Този мой брат,
Който аз исках да спася?"

"Ти не си сбъркал, Тарвил,
Аз съм този твой брат
- Аудан Дуло
От племето на хоните."
- отговорил Ат
И заплакал
Като дете
От нахлулите чувства.
Тарвил не го познал,
Макар Ат да бил без маска.
Страданията изменили
Облика на Аудан Дуло.
Станал той
Сгърбавен старец,
Лицето му
Се покрило с бръчки.
Целият страшно
Обрасъл той.
Станал подобен
На див звяр.
"Прости ми, братко
- не те познах.
Веднага се вижда
Колко силно си скърбял!"
- заридал Тарвил
И прегърнал Ат.
И после казал
На Аудан Дуло:
"Бях аз неправ, брате,
Когато те упреквах
За безмерността
На твоята любов.
Сам се влюбих аз
- узнах какво това е.
Горя за сватбата си,
Искам да те взема с мен
Ти трябва да си отдъхнеш
- няма за това
По-добро място на земята
От моя дом.
Да завърша сватбата
- да се оженя за прекрасната моя Танбит,
И ти да насъбереш сили
- Заедно ще тръгнем после."
"Извинявай, брате"
- промълвил Ат в отговор. -
"Не мога да се отвлека
- само Боз-бий е пред погледа ми.
Заминавай без мен,
Бързай, брате;
Та нали и двамата ние знаем
Какво е това любовта!"
"Не е разумно да се отправяш
На път самичък."
- забелязал Тарвил
С печално лице. -
"Хич не мога
Да те изоставя
- виждам, че съм те измъкнал
Само наполовина.
Искам да ти помогна
Да намериш пътя към девата.
Танбит, знам,
Ще одобри моята постъпка.
Чакай ме тук
Три дни и три нощи
- само ще се отбия при Танбит
И ще й съобщя за моето решение.
След това
Ще се върна при теб:
Не ще я бъде мойта сватба,
Докато ти си в печал, брате!"
Препуснал Тарвил...

Отишли си три дни
И три нощи изминали
- не се появил той отново.
Огорчил се Ат
И заминал сам.
Шибнал Тулпар
и той запрепускал по-бързо от вятъра.


VІІІ песен. Пътешествието на Аудан по море

На брега на Сакланското море*
Внезапно се препънал конят
- излетял Ат
От войнското седло.
Обидил се на вихрогона.
"Не пазиш ти
Своя стопанин."
- казал той на Тулпар.
"Ще продам ненадеждния кон.
Ще пътувам по-нататък по море."
- решил Аудан
С велишайше раздразнение.

В миг се намерил купувач
- неизвестен търговец.
Продал на него Ат Тулпар
- купил Стария кораб.
"Това е надежден кораб
- ще те откара до целта."
- казал търговецът
И препуснал върху Тулпар.

Ат се качил на кораба.
Прикованите към веслата роби
Започнали да гребат
- корабът излязъл в морето.

В открито море
Нападнали кораба
Зли разбойници,
Незнаещи пощада.
Приближили се до кораба на Ат,
Прикрепили своя кораб
Към кораба на Аудан
С въжета и железни куки,
С крясъци се покатерили
На кораба на Ат.
Гребците почнали да се молят.
Аудан се хванал за лъка.
Не почнал да се двоуми
- заловил се да поразява
Враговете със стрели,
Не пропуснал ни веднъж.
Колкото били стрлите
- толкова врагове паднали.
С меч и копие
Се качил елбирът на разбойническия кораб.
Оцелелите от стрелите врагове
Се отправили за ада след простреляните.
Вражеският кораб
Станал плячка на Ат.
На превзетия кораб
Открил Аудан
Пленници на разбойниците
И освободил ги от оковите.
Имота на враговете
Им го дал.

"Аз съм Хасан"
- казал един от пленниците на Ат. -
"Ти ме освободи
- хвала тебе!
Отплавах аз от светите места
На този мой кораб.
Тези разбойници, йорегите,
Ни изловиха неочаквано,
Когато ние нощувахме
На един остров.
Не ни убиха,
Взеха ни със себе си,
За да ни заставят да изменим
На истинната вяра.
Кажи - с какво можем ние
Да те възнаградим
За твоето добро деяние,
О, славни войне?"

"Поел съм към девицата
- избранница на сърцето ми,
Но не зная пътя
За дома на нейния баща.
Зоват го Шан Албан Рищав,
А нея зоват Боз-бий.
Укажете ми пътя,
За мен не ще има по-голяма награда."
Така рекъл
На Хасан Ат.
"Аз съм мюсюлманин"
- промълвил Хасан, -
"Аз съм посещавал много далечни страни,
Но никъде не съм чувал
За владетеля Рищав.
Навярно неговото владение е още по-далече.
Голяма е земята
- владение на Аллах,
И само всевишният
Знае всички пътища по нея.
Встъпи в
Истинната вяра
- и Творецът ще ти укаже
Верния път.
Спомни си за Аламир
- разби го него арабинът Булан,
Победителят над персите,
Пленилият дъщерята на царя на персите Марби.
Попита тогава Аламир
Един дервиш:
"Кажи, мъдрецо,
В какво е силата на Булан?
Нима вече не са туранците,
Децата на вълчицата,
Най-силните
Войни на света?"
Отвърнал просякът:
"Няма никой по-силен
От войните на истинната вяра,
Сражаващи се за вярата.
Бяха слаби арабите,
Докато не казаха:
"Няма друг бог освен Аллах!"
И не получиха помощта на всевишния.
Възслави Твореца
- ще станеш и ти непобедим.
Във вярата в Аллах
Е силата на Булан."
Послуша Аламир
Мъдрия дервиш
- с името на Аллах
Разби Булан.
Освободи Марби,
Избранницата на своето сърце,
Направи я своя жена,
Но беше това пределът на неговото щастие.

За пръв път Булан
Претърпя поражение
- че бе се възгордял той,
Забравил кой му даряваше победите.
Аллах проверява
Устойчивостта на вярата:
Почна и Аламир да говори,
Че е победил само благодарение на силата
На своя меч.
Беше той заради това
Наказан от Аллах.
На всички е известно как туй стана
- отстъпи той от хинците.
Към края на гибелта
Част от туранците
Се обърнаха към Аллах
- само те избегнаха гибел.
Възприеми истинната вяра,
Както това направиха
Туранските войни,
Укрепи се в нея - в това е спасението."

"Виждам, Хасан,
Ти си благороден човек"
- отвърнал на това Ат, -
"Но как да ти повярвам?
Вярват хоните
В духовете на прадедите.
Тази вяра, мисля аз,
Е помогнала на потомците на Иджик да оцелеят.
А повярва синът на Газан
- славният Булюмар,
На чуждата вяра на кашаните
И беше разбит от врагове.
Няма време войнът
Да гадае за по-добра вяра.
Вярата в духовете на прадедите-войни
Е привична на хоните.

Пътувам аз
- Не мога да се спра:
Изнемогва душата ми
В огъня на несподелената любов."

"Почакай, войне!
Дай ни да се помолим
За теб на Аллах,
За да облекчи той твоя път."
- помолил Хасан.
Но нетърпелив бил Ат.
Казал "Прощавай"
На добрия поклонник,
Откачил своя кораб,
Отплавал надалеч,
Скоро се скрил в далечината
Корабът на Хасан.

"Къде си ти, Боз-бий?"
- мислел Ат.
Не спал два дена,
Все мислел за любимата.
На третия ден
Помръкнала светлината,
Развълнувало се морето
- започнала буря.
Примолили се гребците:
"О, славни войне!
Освободи ни от веригите
- къде ще се денем!
Ще гребем по-ловко
Без нашите окови.
Пожали ни
- ние толкова сме изстрадали!
Ако погине корабът
- ние, приковани за него,
Ще отидем с него на дъното
- нима на теб това ти е нужно?"
Пожалил Аудан Дуло
Своите роби
- разковал ги
- нека бъдат по-уверени!
Не издържал - заспал
В разгара на бурята.
А нима може да спи господарят
Сред разковани роби?
Изплашили се гребците
От опасностите на пътя.
Решили, че ще загинат,
Ако се подчиняват на Ат.

Бил видял Ат по пътя на небето
Единадесет звезди
- повелил гребците да плават без спирка
Единадесет дни.

Помислили робите,
Че е по-добре да се спрат
И да дочакат края на бурята
На безопасно място.
Само го помислили
- в далечината видели проблясък:
Чисто небе,
А под него - тих бряг.
Оковали спящия Ат,
Положили го в сандък,
Здраво го затворили
И го хвърлили в морето.
А те самите насочили
Кораба към брега,
Но били измамени
От неговото спокойствие.
Край самия бряг
Се развълнувало морето.
Понесъл валът кораба
Към крайбрежните скали.
На трески се разбил съдът,
Удряйки се в камъните.
Изгинали неразумните
- никой не оцелял.

А сандъкът на Аудан Дуло
Се мятал по морето
Точно толкоз време,
Колкото указали звездите.
На дванадесетия ден
Изхвърлили вълните
Сандъка на брега
И Ат се събудил.
Шавнал с ръце и крака
- и сандъкът се разлетял.
Надигнал се Ат
И се видял на остров...

Не можел да плува Ат,
Докато бил окован.
Почнал да троши веригите
- били те яки.
Докато разбие оковите,
Съвсем се измъчил.
Едва се освободил
- заспал от умора.
Ала преди да заспи,
Неволно си спомнил за Тарвил и Хасан,
Помислил за Аллах
- и видял насън Боз-бий.

Тя се миела в баня сред кълба от пара
И била съвършено гола.
През тънката й кожа
Се виждали трептящите сърце и жили.
Тя мажела бялото си тяло
Със сок от сладки ягоди и мед,
Издавала благоухание,
Опияняващо главата.
Не издържал Ат
- нежно я повикал насън.
Като че ли чула тя
- прикрила свойта голота.
Покрила се със златните си коси
- те били до коленети й,
Разпръсквали наоколо
Вълшебно сияние.

Внезапно видял Ат
Страшна жена-дива.
Тя влязла в банята в образа на огромна Мишка
И сграбчила Боз-бий.
Омазала прекрасното
Девиче тяло
Със своите нечистотии
И някъде се скрила.
В ужас се хвърлила Боз-бий
Към своя баща,
Но даже той не я познал.
Цялата била обезобразена от нечистотиите.
От вида й
Изпаднал в ярост.
"Как попадна тук, мръснице?"
- попитал я в гнева си.
Осърбен, не повярвал на Боз-бий,
Когато тя се нарекла негова дъщеря;
Тя заплакала
- той още повече й се разсърдил.
"Махай се оттука,
Торно тяло!"
- възкликнал в яда си
И изпъдил дъщеря си от къщи.

Помъкнала се Боз-бий,
Ридаеща от мъка,
Накъдето й видят очите
- надалеч от родния дом.
По пътя я хванала
Безобразната дива - Мишката,
И завлякла в подземията
Дърпащата се и крещяща девица.

Страшно извикал Ат
И в този миг се събудил.
Решил бързо да й се притече на помощ
- хвърлил се във водата.
Заплувал към далечен бряг
В топлата вода.
Внезапно тя се охладила
И почнала да се покрива с лед.
Леденото поле
Започнало да догонва Ат,
Сгъстявало се след него
Със страшно скърцане.
Аудан Дуло плувал с всички сили,
Но леденото поле
Го настигнало
И приклещило неговата плитка.

Била тази плитка
Заплетена преди първия му бой
По хонски обичай
От най-храбрите от хоните.
И тъй, ако той с плитката
Остане жив от опасен поход,
Правело я пазител
От замислите на джиновете.

Но сега плитката
Можела да стане
Причина за гибелта
На мъжествения войн.
Ат, плачейки от огорчение,
Измъкнал ножа,
Отрязал половината от плитката
И заплувал по-нататък.
В следващия миг
Ледът покрил
Това място,
Където той току-що бил.
Яростта от загубата
Добавила сили на Ат.
Успял той да доплува до брега
Преди ледът да го настигне.
Когато войнът
Се добрал до брега,
Последните сили
Го напуснали.
Той бил целият замръзнал.
Тялото му се вдървило,
Пръстите не се прегъвали...
Ат едва можел да върви.
Той направил
С огромни мъки
Няколко крачки от брега
И видял дом.
Едва го съзрял,
Изпаднал в безсъзнание.
Паднал на земята
Като отсечено дърво.


ІХ песен. Как Ат и Тарвил отново се срещнали

Като се свестил, видял
Се в дома.
Над него се надвесвали
Тарвил и непозната жена.
"Аз съм Фатима"
- казала жената, -
"Съпруга на известния на теб
Търговец Хасан.
Ние те намерихме
На брега,
В несвяст.
Ти беше много зле.
Но сега - хвала на Аллах,
Опасността остана назад,
Ти си при приятели,
В дома на моя мъж."
Поблагодарил Ат
На своите спасители,
Попитал Тарвил
Как се е озовал тук.
Арбуга разказал:
"Обещах, че ще бъда при теб след три дни.
За един ден
Препуснах до моя дом.
Гостите още не се бяха разотишли,
Но всички бяха развълнувани
- шаферите стояха оклюмали,
Сродниците ридаеха.
Тревожно чувство
Ме обхвана
- защото не ме посрещнаха
Майка и Танбит.
Попитах аз гостите
Къде са моята майка и невяста.
Разказаха ми те,
Че Танбит я е похитил див.
След моето отпътуване
Пристигнал той на сватбата в моя облик.
Пирувал заедно с всички,
Въвел Танбит в покоите.
Гостите продължили пира,
Докато внезапно чули
Вика за помощ
На моята Танбит.
Втурнали се в покоите,
Но там вече нямало никого.
Видели из дома
Следи от злия алп.
"Май дивът Аждаха
Похити твоята невеста.
Майка ти умря от мъка."
- разказаха ми гостите.

Разтъжих се аз,
Забравих за всичко на света
- скръбта изгаряше гърдите ми,
Помрачаваше моя разум.
Не бях на себе си.
Като на сън яхнах коня,
Препуснах след Аждаха
По неговите следи.

Попаднах в яма
- при подобен лов
Загинал моя баща
Преди моето завръщане.
Дълго съм лежал в безсъзнание
- целият се бях потрошил.
Когато дойдох на себе си,
Започнах да очаквам смъртта.

Внезапно се показа Фатима.
Довел я до ямата женски Лос.
Аждаха изял нейното Лосче
- тя го ненавиждала.
Видяла Лосицата
Мен в ямата,
Довела до нея
Добрата Фатима.
Превърна се Фатима
В птицата Чак-чак,
Изтръгна ме през нощта
От пастта на ямата.
Пренесе ме
В дома на мъжа си,
Почна да моли Аллах
За моето оздравяване.
Молитвата й
Беше чута:
Зараснаха моите рани,
Изправих се на крака.
Ти също бе
Изцелен от всевишния,
На когото тя
Се молеше за теб.
Назовах аз
Фатима майка.
Осиротях аз,
Фатима ми замени майката."

"Нямам аз също
Ни баща, ни майка."
- заплакал Ат,
Обърнал се към Фатима:
"Добра жено,
Бъди и на мене майка.
Ти ме спаси
Като роден син."

Прегърнала Фатима
Двамата елбира.
"Вие двамата
Сте ми като мои" - рекла.
"Помогни ни мамо"
- казали принцовете -
"Укажи ни пътя
Към леговищата на похитителите."
"Аллах ви изцели,
Той ще ви укаже пътя."
- отвърнала Фатима. -
"Помолете му се."

Тарвил започнал да се моли.
Молил се цял ден,
Молил се за себе си
И за своя приятел и брат.
Нощем пламнало небето и се запалили седем звезди.
Фатима казала:
"Очаквайте завръщането
На моя мъж Хасан.
Той сутринта ще се върне
От далечно пътешествие
И ще отведе Тарвил
До леговището на похитителя.
Аллах ще укаже
На Хасан пътя
Заради приемането от Тарвил
На истинната вяра.
Не е оставил Аллах без внимание
И молбата на Тарвил
За своя другар
- издигна звездите на небето.
Указва с това:
Точно седем дни
Ще опазва
Целомъдрието си Боз-бий.
Още седем дни
Имаш ти,
Сине мой, Аудан Дуло
- хвала на Аллах."

Сутринта пристигнал Хасан
Със своя кораб,
Прегърнал двамата елбира,
Назовал ги синове.
Разказал им:
"Видях се аз по пътя
Със самия Гийса,
Праведника във вярата.

Стана Гийса
Пророк на Аллах.
Обяви той в Рум*
Истинския път към спасението.
Говореше той на нещастните заблудени,
Идващи при него:
"Поверете своя живот
И съдба на Аллах."
Проникваха думите на праведника
В душите на всички.
И тъй, много се обърнаха към исляма
И почнаха горещо да се молят.
Не се понравило това
На царя на Рум - езичник.
Заповядал на войните
Да екзекутират Гийса.
Но никой от румийците
Не се решил на това престъпление.
Все пак намерили убиец
- от пристигналите садумци*.

Били пристигнали
От остров Садум*,
Три дни път бил той
По дължина и ширина.
Били жителите на острова
Такива тежки,
Че трудно им било
Да ходят по земята.
Нито един кон
Не можел да ги носи.
Ето защо те
Предпочитали да плават с кораби.
Съдовете стрували при тях
Много скъпо.

Царят на Садум
Се славел с разврата си.
Всичките девици на острова
Длъжни били първо да се съвокупляват с него.
Безсрамно грабел той
Своите поданници,
Без всякакъв повод осъждал на смърт
- управлявал без всякакви закони.
Бил толкоз нечестен,
Че подозирал в кражба всеки.
Боял се да стане от трона
- опасявал се, че ще го отмъкнат.
Серял той
Направо върху трона.
Даже се съвокуплявал,
Седейки на трона.
При такова управление
Развратил се и народът.
Станали хората подобни
На своя цар.
Почнали садумците
Навред да насилват и грабят,
За тях животът човешки и честта
Престанали да струват или означават нещо.
Престанали да орат и сеят,
Хранели се от месото на огромна риба,
Която постоянно плавала до острова
- от нея садумцете си отрязвали по парче.
А всичкото друго имущество
Почнали садумците
Да заграбват от другите страни,
Като ги нападали.
Казват, нищо
Не оставял баща на синовете си при тях
- само меч с думите:
"Всичко останало, деца, си набавете с този меч."


По това време, когато в Рум
Хванаха Гийса,
Продаваше една група садумци
Награбеното на румските търговци.
Охотно се съгласили
Садумците за пари
Да екзекутират Гийса
- били те закоравели езичници.
Привързали те Гийса
За напречната греда на порта с кожени ремъци,
Ала после намислили
Още по-силно да го прикрепят.
Имали те рогати шлемове.
С тези рога те заковали
Ръцете и нозете на Гийса
За напречната греда и стълба.
Сетне се отдалечили от портата
И простреляли Гийса,
Източвайки кръвта му
Със своите лъкове.
Стреляли те посредствено.
Докато го ранят смъртоносно,
Множество пъти
Пронизали го със стрели.
Нито веднъж не изстенал
Добрият Гийса,
Не възроптал.
Не замолил за пощада.
Само казал на убийците:
"Велик е Аллах!
Не ще избегне неговия съд
Никой от живите!"
Изтърпял всичките мъки,
Невъзможно е да се опишат,
Дотолкова тежки те били
- прославил вярата в исляма.

А садумците
На обратния път през морето
Ги застигнала буря
И разбила техните кораби.
Направили добралите се до брега садумци
От останките на корабите сал
И свързали неговите греди
Със същите тези кожени ремъци.
Когато отплували отново върху сала,
Изпокъсали се ремъците
- разделили се гредите.
Всичките садумци отишли на дъното.

А Гийса след екзекуцията
Се явил пред всевишния.
Поискал Творецът
Да освободи Гийса от своя съд.
Но рекъл Гийса:
"Никой не бива
Да избягва от съда на всевишния.
С радост приемам аз волята на Аллах!"
Стана Гийса приближен
На всевишния.
Често се явява той
По волята на Аллах на Земята.
Помага на страдащите
- изцелява от тежки недъзи,
Утешава пред екзекуция осъдените
- нали самият той е изтърпял тежките мъки на екзекуцията.

Знае Гийса
Дълбочинната същност на много неща.
Даже планините за неговите очи
Се оказват прозрачни.
Разкри ми Гийса
Същността на йорегите:
Това са зли таласъми,
Изчадия и слуги на Тама Тархана.
Обсебват йорегите
Телата на спящите и убитите от тях.
В техните образи
Творят черни дела.
Всичките тези йореги
- те са самите дяволи,
Които са изменили
На вярата на исляма.
Продали са йорегите
Своите души на шейтана,
Боейки се от Аллах
- не се подчинили на всевишния.
Светът не е още виждал
Бесове по-зли
- заляна е с кръв земята
От техните престъпления.

Качвай се, Тарвил,
На моя кораб.
Аллах указа пътя
- аз ще те отведа до леговището на Аждаха."

"Аз тръгвам с тебе,
Приятелю и братко мой."
- казал Аудан Дуло на Тарвил. -
"Имаме обща мъка.
Ще помогна отначало на теб
- не е това следа, по която да пътуваш сам,
Да помогна най-напред на другаря
Ми повелява моето сърце."
Заплел останалия
Кичур коса
В една плитка
И станал готов за новия поход.


Х песен. Приятелите наказват дива Аждаха и се отправят да спасят Боз-бий

Отплавали приятелите
С кораба на Хасан
По реката Шир
- била тя чиста.
Встрани видяли
Широка степ,
Посред нея
- някаква планина
С огромна кула
На първия връх.
Но нямало кога да научат
Чия е тя.

Измъчвал се Тарвил
- мислел за съдбата на Танбит.
Хасан забелязал
- казал на Арбуга:
"Чиста е твоята невеста,
Аллах превърна
В непроницаема броня
Сребърните монети,
С които на сватбата
Обсипаха твоята невеста.
Ето защо никой не ще причини
Зло на нейното тяло."

Докарал Хасан кораба
До необходимия бряг.
Слезли братята на земята,
Яхнали аргамаци* на търговеца.
С конете препуснали
Направо в шатрата на Аждаха
- безобразното еднорого чудовище,
Обезчестителя на девственици.
Бил ненаситен в похотта
Проклетият див Аждаха.
Сега в шатрата
Бил той заедно с Танбит.
Яростно гризял Аждаха
И дращел с нокти
Люспите върху тялото
На прекрасната девица.
Но оставала непристъпна
Девицата за дива.
В люспена кожа от монети
Я пазел Аллах.

Хванал възмутеният Тарвил
Джина за опашката,
Повдигнал него, огромния,
И го ударил в шатрения стълб.
Разбил се стълбът надве
- откъснала се на дива опашката.
Освободил се той,
Понесъл се надалеч, обезумял.
Препуснали след него
Двамата елбира.
По всички правила на вълчия лов
Гонели Аждаха.
Тарвил препускал подир,
Аудан летял напреки.
Стремяли се като вълци
След сигурна плячка.
Не избягал Аждаха
- догонил го Тарвил,
Хванал го, яздейки,
За задните крака,
Вдигнал го над земята,
Дивът се извърнал.
Искал да сграбчи със зъби
Ръката на Тарвил.
Но дошъл навреме Аудан
- забил копието си на алп
В търбуха на Аждаха,
Не пожалил сили.
Завил Аждаха,
Изтекла отровна слюнка,
Облял се в черна кръв,
Омекнал - и издъхнал.

Върнали се братята
При шатрата на дива,
Извлекли от нея
Прекрасната Танбит.
Прегърнали се влюбените
- препълнили се с щастие.
Невъзможно е да се опише
Тяхната радост.

Узнала Танбит
Кой е помогнал на нея и братята.
Веднага се помолила на Аллах
- станала мюсюлманка.
Отвел Тарвил своята невяста
При себе си у дома,
Обещал да се върне при нея
След освобождението на Боз-бий.
А сам заминал с Ат
На кораба на Хасан.

Внезапно угаснала светлината
- настъпила нощ.
Заблудили се в тъмнината
Нашите пътници.
Не знаят накъде да тръгнат
- наоколо им - мрак.




К О Н Е Ц



___________________________________бележки:

(*елбир - богатир, юнак)
(*Атил - легендарното първоначално име на Велика България; името на река Волга)
(*алп Хурса - бог на ковашкия занаят)
(*алп-бий Яребица - богиня на майчинството)
(*алп Албастий - бог на подземния свят; Тама Тархан)
(*алп Барис - бог на възмездието)
(*алп Шурале - бог на смъртта)
(*Имен - племе, предци на хуните)
(*алп Боян - бог на музиката)
(*Чулман - легендарен остров в Северния Ледовит океан)
(*алп Бат Терек - бог на борбата срещу злото)
(*алп Карга /Симбир-Карга/ - бог, покровител на хората)
(*Симбир - легендарна планина, на която живеел алпът Карга)
(*алп-бий Чак-Чак - богиня на брака)
(*Тама - подземния свят, преизподнята)
(*джин-йорег - зъл дух)
(*алп Аждаха - бог на разпътничеството)
(*алп-бий Видра - богиня на горите)
(*Дулосу - легендарна сибирска река)
(*алп-бий Бойгала - богиня на рибите)
(*алп Куян - бог на крадците и разбойниците)
(*алп Сокол /Лачин/ - бог с облик на сокол или бял кон, който отговаря за преселението на човешките души пред съда на Тангра)
(*алп Джил - бог на вятъра)
(*алп Барадж /Елбиген/ - бог, който с присъствието си осигурява спокойствието на страната, града, дома)
(*есеги - маджари, служещи във войската на Велика България)
(*чирмиши - булгарски селяни, опълченци или войници)
(*алп-бий Артиш /от "арча" - хвойна, смрика/ - богиня, предпазваща от напаст)
(*алп Кубар - бог на мълниите и гърма)
(*алп Баран /Овен/ - бог на враждата и твърдоглавието)
(*алп Барин /Бури/ - бог на войната)
(*алп Тун Бури - бог на подводния свят)
(*Гали /Али/ - зет на пророка Мохамед, герой на мюсюлмански сказания)
(*Суреж - името на Дагестан и Дербент)
(*Рищав /Шан Албан/ - легендарен герой на прабългарите)
(*суджа - отрова, популярна през Средновековието във Волжка България)
(*Субаш - легендарна планина)
(*Посланик /Расул/ - епитет на пророка Мохамед)
(*алп-бий Мишка - богиня на разврата)
(*Хон /Хонтау/ - легендарни планини, понякога Алтай)
(*Седморечие - Източен Казахстан)
(*Туран - област, съседна на Иран, обитавана главно от тюркоезични племена)
(*Сабан-Кюл - легендарно езеро)
(*Урми /ерми, чирми/ - едно от старомаджарските/угорски/ племена; прославило се с мъжеството си, оттам произлязла думата "чирмиш" - войник, опълченец)
(*Самар /девата Самар/ - легендарна прамайка на булгарите)
(*Хин - легендарна страна на Изток, понякога Северен Китай; или Афгано-Индийски земи)
(*алп Мал - бог на добитъка)
(*Куман - легендарна пустиня в Централна Азия)
(*хони - хуни)
(*Кубан - булгарското название на река Хуан-хе /Китай/)
(*Газан - легендарен хунски цар /син на Джилки/)
(*Булюмар - хунски цар от ІV век, при когото хуните нахлуват в Европа)
(*Саксин - земите по долна Волга, южната част на Волжка България)
(*Саклан - степите между Дунав и Волга, населявани от сакланите/северноирански номади - скити, сармати, алани, масагети и др./)
(*Шир - името на река Дон)
(*Бури-чай - името на река Днепър)
(*Алвар - син на Булюмар, внук на Газан, правнук на Джилки. Предвожда хуно-булгарската войска в битката при Адрианопол през 378г., завършила с пълен разгром на войските на византийския император Валент)
(*румийци - византийци, гърци)
(*Сула - името на река Дунав)
(*фаранги - западноевропейци, франки)
(*Аудан/Ат, Атила, или Аудан Дуло/ - богатир от булгарския епос)
(*бий - племенен вожд, княз, княгиня)
(*Кашан - легендарна страна; в някои случаи: Кашгария или Молдова)
(*Банджа/Барджил/ - най-големият град след Буляр във Волжка България / в Жигули /; унищожен от монголо-татарите през 1237г.)
(*Аламир/Аламир Султан/ - булгарското прозвище на Искандер Зулкарнайн/Александър Македонски/)
(*сабани - кипчакско племе, част от етноса на Волжка България)
(*Атил/Атиле/ - държавата на Ат. Легендарно първоначално име на Велика България)
(*смъртници-киргизи - кипчакското племе кумани. Наемници, биещи се в най-предните редици - "куман = "войн-смъртник")
(*Бершуд - унгарско княжество на р. Кама, влязло през 865г. във Волжка България)
(*Булгар - пещера, в която Александър Македонски бил закопал припаси, и на връщане основал там град Бунигар /перс.+ ар. - "дъно на пещера"/)
(*Баджанаци - печенеги, предци на кара-калпаците и гагаузите)
(*Башкорт - западен Казахстан и югозападен Сибир)
(*Шан кизи - дъщерята на хана)
(*Хурсан - източен Иран)
(*3000 версти - 3200 км.)
(*Сакланско море - Черно море)
(*Рум - Византийската империя, а по-късно Османската империя)
(*садумци - скандинавските народи без финландците)
(*Садум - Скандинавският полуостров и Дания)
(*аргамак - порода боен кон)
(*джура - дружинник на феодал; слуга, също и шут)
(*кошчи - соколар; вид джура)
(*Бури-чай - р. Днепър )
(*Каф - легендарна планина, понякога Кавказ)
(*жорпек - сватбена кърпа за невястата)
(*Куянтау/Кук-куянтау/ - хълмовете, върху които е Киев)
(*Курбат Бащу/620-660/ - хан Кубрат)
(*Шамбат/Кий/ - по-малкия брат на хан Кубрат, основател на Киев)
(*Бащу - едно от имената на град Киев)
(*улчии/улчилар/ - славяните)
(*оригиналът на куплета е неразбираем)
(*Кук-Куян - Нов Куян)
(*Таш-Баш/Каменна глава/ - алпът на разбойниците Куян, прероден в Кук-Куян, закрилник на търговците)
(*Ташаяк - ритуална чаша по булгарските пазари и панаири)
(*Бий-су - северна Волжка България)
(*алп Славей - бог на любовта)
(*Сабантуй - традиционална сватба във Волжка България, при която женихите се състезават в борба/креш/ и надпрепускане/киз куу/)
(*жиен/навярно от китайски/ - сбор, събор, народно събрание)
(*Хин Батир - легендарен завоевател на Северен Китай)
(*казак - войн, който се сражава без доспехи)
(*Кара-Жар - град Чернигов)


превод от руски
дильо

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите