|
Когато света бил още млад и над него през цялото време светела Луната, когато нямало нито едно дърво и нито една тревичка, когато нямало още нито хора, нито животни, а само в Морето плували риби, когато имало само Море и скали, тогава се родил първият Еднорог. Зимата тъкмо била пристигнала и бели преспи скривали черните скали по бреговете на океана. Вятъра танцувал със снежинките и вълните. Луната за първи път виждала сняг и затова все опитвала да се промъкне през сивите облаци и да го разгледа по-добре. Но облаците били дебели и тежки и като не могла да ги разпръсне, Луната се преобразила на жена и слязла на снежният остров. Тя учудено гледала как снежинките се въртели и накрая падали при тези на земята. Снега валял и валял, Луната се разхождала през преспите, а после разглеждала собствените си следи. Сняг върху сняг се трупал, без да спира. На Луната станало самотно. Нямало с кого да си говори, нито кой да говори с нея. Затова тя започнала да вае чудно създание от снега. Когато било готово, Луната седнала до него и го загледала с умиление. Това била една прекрасна бяла кобила, но без грива и без опашка, защото луната не могла да ги направи от сняг. Затова тя отишла до брега, където ядосаното Море плискало пенести вълни по скалите. Луната събрала пяната на вълните и я занесла при снежният кон. Сега вече си имал и грива, и опашка. Луната останала доволна и от тогава седяла при своята бяла кобила и й разказвала - за звездите, за безкрайният космос, за пустата земя. Но кобилата стояла неподвижна, вперила поглед в Морето, както я била оставила Луната и нищо не казвала. Тогава Луната се ядосала. Тя помислила, че кобилата е по-благодарна на Морето, отколкото на нея, и тръгнала отново към брега.
- Хей, ти! - викнала ядосана Луната и тропнала с краче. – Веднага ела тука!
И понеже Луната била господарка на цялата земя, от ледената вода веднага изплувало едно странно животно. То приличало на риба, но било покрито с петниста козина, а на главата му стърчал дълъг бял рог.
- Какво да направя, - попитала Луната, - че моята кобила да ми говори?
- Не знам - отвърнало създанието - но ела утре и ще ти отговоря.
Рогатото животно се гмурнало обратно във водата, а Луната се върнала при своята кобила. Разказала й какво казало Морето, разказала й и за чудното същество с рог. Този рог много харесал на Луната и тя все се чудела дали ще отива на нейната кобила.
На другия ден тя се върнала на брега на Морето, а там вече я чакало рогатото животно.
- Твоята кобила - казало то, - ще ти проговори, ако й дадеш душа. Без душа, тя ще се стопи щом зимата свърши.
- Но как да й дам душата и откъде да я взема? - попитала Луната.
Само че животното вече било изчезнало и колкото да го викала, само морето ставало по-бурно. То се ядосвало, че Луната откраднала от пяната на вълните му. Луната тръгнала по брега и дълго мислела за начин да даде душа на своята кобила. Докато вървяла, снегът спрял да вали и Луната разбрала, че Зимата се кани да си тръгва.
- Чакай, недей да тръгваш още! - помолила тя. - Ще ми кажеш ли как да дам душа на моята кобила?
И Зимата, както Морето, не искала да говори с Луната, но нямала друг избор. Затова се появила пред Луната в образа на бял вълк.
- За да дадеш душа на твоята приятелка - казала Зимата - трябва да вземеш едно парченце от своята собствена.
- Но как да й го дам?
- Това аз не мога да ти кажа - отвърнала Зимата и изчезнала.
Тя смятала да си отиде и да пусне снега да вилнее на друго място, но когато стигнала брега на Морето се заиграла с него. Станало толкова студено, че вълните започнали да замръзват още докато се извивали. Една малка вълна се извивала и извивала и накрая замръзнала във формата на рог от лед. Луната взела този кристал и затичала обратно към своята кобила. Като видяло това, Морето се ядосало и подшушнало на Зимата да отлети, за да се стопи снежната кобила. Зимата не искала, но Морето можело да й откаже да дава вода за снежинки, затова се разфучала, яхнала вятъра и дим да я няма. Облаците се пръснали, а Луната я нямало да свети, затова над целия свят паднал мрак. Тъкмо тогава Луната стигнала до снежната кобила. Сложила едно парченце от душата си в ледения рог и го поставила на челото на кобилата. Но било тъмно и Луната трябвало да се върне на небето, оставяйки еднорогата кобила на земята. Еднорогата тъкмо започвала да се топи и от окото й паднала една сълза. От сълзата в снега поникнало мъничко бяло цвете, първото цвете на света. Луната гледала от небето и светела ярко от радост. Но сега нито един облак не се появявал да скрие небето и Луната нямало как да слезе да си говори с Еднорогата, можела само да я гледа.
А Еднорогата обикаляла скалистата земя надлъж и шир и не намерила друго живо същество. Единствените били в Морето, а Морето мразело Еднорогата. Затова тя често се връщала при бялото цветенце и говорела с него. Но цветенцето увяхнало и Еднорогата останала сама. Тогава тя обърнала поглед към сребърната Луна и я помолила да направи поне още един еднорог.
- Но аз не мога - рекла Луната. - Ако дам още едно парченце от душата си, за мен няма да остане. Но ще попитам Звездите какво да направя.
И както го казала, Луната изчезнала и пак станало тъмно. Тя била отишла при далечните златни Звезди и ги попитала какво да направи, че да създаде още един еднорог. Звездите веднага й отговорили:
- Трябва само да слезеш при твоята еднорога кобила и да й дадеш един сребърен лъч. Тя ще забременее и ще роди две жребчета. Друг начин няма. Само че това ще значи да занесеш болката на своята пуста земя, защото не може нищо да се създаде без болка.
- Съгласна съм - отвърнала Луната, защото знаела, че друг начин да се родят еднорози нямало. - А какво ще ми поискате в замяна?
- Само да заведеш една от нас, за да стопли земята. Така и ти ще можеш да слизаш при своите еднорози.
Луната се съгласила, защото не видяла нищо лошо в това. Двете със Звездата се върнали и на земята за първи път станало ден. Луната слязла долу и видяла своята кобила да лежи сред зеленина. Тя плакала толкова много, че около нея поникнали хиляди цветя с бели чашки
- Не плачи - казала Луната. - защото вече мога да ти помогна.
И тя дала на Еднорогата един от сребърните си лъчи.
И така, Луната осветявала земята през Нощта, а през деня, когато звездата Слънце греела над Морето и скалите, била винаги с Еднорогата. Най-после дошло времето Еднорогата да роди. Нейните две жребчета се родили през деня и затова сияели като злато. Когато пораснали малко и изникнали първите им рогчета, посребрели, а през следващата зима, когато роговете им станали дълги, станали бели като майка си и снега.
Еднорозите се появили от душата на Луната, затова като нея са печални, но неспособни да чувстват вина или обич, освен към другите Еднорози. Те са безсмъртни като Луната и Звездите и също като тях не вършат злини. Малките жребчета се раждат през най-студените зимни дни, а Зимата ги пази, защото са и нейни деца. Само Морето не обича Еднорозите и те също не го обичат и не го приближават.
А Луната донесла болката на земята и от тогава женските същества са обречени да раждат с болка. Освен това, като дала от лъчите си, вече трябвало да отразява тези на Слънцето и затова една нощ от месеца я няма. Това е нощта, когато Еднорозите излизат от своите гори и никой не може да ги види.
|
Легенда за първия еднорог [re: kozaa]
