. Семейни отношения в българската общност


Семейните отношения в българската общност могат да се разделят най-общо на два вида: предбрачни и брачни отношения. Първият вид изразяват връзката между бъдещи съпрузи, техните семейства и роднини. Вторият – отношенията вътре в семейството и рода. И двата вида семейни отношения се регулират от едни и същи етнически утвърдени норми.
За семейно-брачните отношенияпо по време на средновековието получаваме сведения от първите културно-битови и правни паметници. Брачните отношения се регулирали от обичайното семейно право. Данните говорят за последователно развитие на “патриархалният” характер на семейните отношения през времето на средновековието. Каноните на църквата също били важен фактор в развитието на семейните отношения при българите. За да стъпи в брак един млад човек първо неговият баща трябва да даде съгласието си. Родителите на момчето трябвало да дадат откуп на семейството на избраното момиче, а нейното семейство и давало чеиз ( зестра). Ако девойката не е съгласна с мнението на родителите си можело да избяга и да “пристане” на момъка според волята на неговите родители. Има още един начин за създаването на ново семейство – краденето на мома.
Съществуват редица свадбени обреди и обичаи. Брачните и предбрачни традиции, обреди и обичаи поддържали родството на колектива, колективните традиции и семейният бит. Младото семейство живеело в една къща с родителите на момчето, неговите братя, заедно със семействата си и неомъжените му сестри. Всички нощували в една и съща стая, като само на младата двойка се отстъпвала отделна стая до раждането на първото им дете. В случаите, когато семейството разполага с достатъчно помещения за всички брачни двойки, то те се използват само през ноща за сън.
Социалните условия принуждавали българското семейство да поддържа беден бит. Основните страни на семейният живот били обхващани от колективният труд. Цялото домочадие се хранело заедно, по установени правила, отразяващи патриархалният характер на семейните отношения. Приготвянето на храна, грижите за дома и децата били общо задължение.
Съществена фигура е главата на семейството, който се ползвал с широки права. Ръководна функция има и най-възрастната жена, която “дирижирала” домашната работа. Тя била длъжна да показва почит към мъжете, но вътре в дома те я уважавали и се съветвали с нея. При по-сериозни въпроси се вземало и мнението на големите синове.


II. Предбрачни ритуали


1. Малък годеж - той предшества годежа и се състои в изпращане на доверени хора от семейството на момчето при родителите на момичето. Посещението има таен характер и цели да се разбере отношението на момичето и родителите му към рода на момчето. Годежарите влизат в къщата на момичето привечер, сядат до огнището и разрязват огъня с маша. Последното се прави за да се влюби момичето в изпратилият ги момък. Чак тогава се почва разказа, като се играят роли. Гостите са копувачи, а родителите на момичето са продавачи. Символите които се използват са различни зооморфни кодове. Прието е родителите на момичето дори и съгластни със свадбата поне веднъж да върнат годежарите под предлог да се размисли. При приемането на годежа се разменят дари между двата рода.

2. Същински годеж - скоро след утвърдителният отговор на родителите на момичето следва годежът. Договарят се материалните изисквания от двете страни и се разменят дари. Годеницата получава най-често накити или пари, а годеникът – риза, пешкир, чорапи. Мястото на сключвмане на годежа е дворът на момичето, където присъстват много роднини от двата рода. За да се родят деца в семейството годеника трябва да подари на бъдещата си невеста китка с нечетен брой жълтици. Бащите на годениците пък разчупвали пита. По големината на парчетата се гадаело кой род ще бъде по имотен. Годежа е съпроводен с много музика, танци и веселие. След него младите имали право да се срещат открито през деня до момента на свадбата.


III. Традиционна българска свадба

1.Приготовления - започва с приготвянето на обредни хлябове наричани “засевки”. Засевки стават както в дома на момъка, така и у девойката. За целта деверът или някой друг момък от страна на годеника и девойки, наричани зълви, от страна на годеницата, обикалят селото с бъклица и канят роднини и близки. След като се съберат поканените на засевки, се извършват редица обредни действия, които се концентрират главно около пресяването на брашното и замесването иа хляба. Отсява и замесва обикновено девойка - зълвата, за която се държи да бъде майчина и бащина, т. е. родителите й да са живи, или да бъде първородно дете в семейството. Някъде в замесването участвува и деверът, който разбърква тестото с жегъл или току-що отрязана пръчка. Брашното често се пресява през три сита в три нощви. Този момент е съпроводен от специални песни, чиято музикална и поетическа структура говори за старинен произход и заклинателно предназначение. Те призовават към започване на засевките или интерпретират обредния процес, като се изпълняват в хармония с неговия ритъм. Понякога те величаят обредните предмети - брашното, ситото, - изтъкват различието им от предметите на всекидневния бит.
Непосредствено след засевките или на следващия ден става приготвянето на сватбеното знаме, наричано различно: байрак, стяг, феруглица, пряпор и т.н. То се приготвя от същите девойки, които участвуват в засяването, а по-рядко и от ергени. Върху дълъг прът поставят кърпа - бяла, червена или пъстра, на върха - позлатена ябълка, обградена с цветя. Сред цветята слагат чесън, билки и други растения, които се завързват с червени конци и имат предпазно предназначение - против уроки. В някои области приготвянето на знамето е свързано с разгърната обредност. То се предшествува от ходене в гората за прът и цветя, отсичане на пръта с един замах, за да не се женят повторно младоженците, заливане корените на дръвчето с вино, поставане на хляб и орехи и тържестзено завръщане у дома с песни, които описват обредните действия и величаят сватбеното знаме.
Някъде едновременно със сватбеното знаме се ириготвя и сватбеното дръвце, известно сред народа като: ела, бор, бахча, кумово дърво и пр. То се прави от клон на иглолистно или плодно дърво. При изпълнението на подходящи песни момините дружки го украсяват с позлатени ябълки, цветя, разноцветни прежди и панделки или хартиени ленти. По-късно го продават на кума, за да украсява сватбената трапеза, забодено върху кумовия кравай.
В традиционната българска сватба вместо белите восъчни венци на главите на младоженците се поставяли венци от зеленина и цветя. Правели ги момините дружки и в тях вплитали билки и червени конци, за да предпазят младоженците от зли очи.

2. Сплитане на булката - Непосредствено преди отвеждането на девойката в дома на момъка се извършват и редица обреди, свързани с нейните коси. Тя сяда върху ямурлук, поръсен с жито, орехи и други плодове, а нейните дружки разплитат косите й и ги сплитат отново в невестинска прическа. С тези действия се отбелязва преминаването на девойката в обществото на омъжените жени. Затова моментът на сплитането е особено вълнуващ, а песните на девойките допълват тъжните чувства с нов изблик на тъга и размисли за очаквания тежък живот в новия дом, където невестата няма да намери цветя и венци, хора и веселби. В песните, изпълнявани по време на сплитането, най-често се срещат мотиви, които представят отрицателни страни на брачния живот. Противопоставя се волната безгрижна младост на тежкото положение на невестата в патриархалното семейство. Подчертава се не само моралната подчиненост на невестата като по-млад член на семейството, но и нейната социална зависимост.
3. Бръснене на младоженеца - Сходен означителен обред е и бръсненето на младоженеца. Той сяда на дръвника или под плодно дърво и деверът или някой от ергените го обръсва, та дори и да няма брада. За космите от брадата му се полагат особени грижи. Една от девойките държи кърпа и ги събира старателно, след което ги хвърлят в хамбара с житото или върху розов храст. Бръсненето на младоженеца става в атмосфера на противоположни на сплитането на девойката чувства. Всички в рода се радват, че е дошло време момъкът да доведе невеста - отмяна на свекървата от тежката работа на полето и в къщи. Затова и песните звучат жизнерадостно и оптимистично.
4. Отвеждане на невястата - Най-драматичният етап от сватбата започва в неделя, когато младоженецът взема невестата. Рано сутринта у момъка се събират неговите роднини, наречени "сватове". С песни и хора младоженецът и сватовете вземат кума от дома му. Моментът на тръгването за невестата се характеризира не само с приповдигнат дух, но и с диалог в песни между сватовете и оставащите в очакване родители на младоженеца. Тези песни отразяват атмосферата на сватбата, като поляризират настроението в двата дома. В тях момковите дворн са огрени от "ясно слънце", а върху момините е припаднала "тъмна мъгла". След кратката раздяла на младоженеца с родителите му сватовете, качени на коне, накичени с цветя, въоръжени с пушки и предвождани от байрактаря, тръгват за невестата с песни и музика, с викове и гърмежи. В песента на тръгване се сравнява сватбеното шествие със "силна войска", която трябва да надвие моминия род, за да се сдобие с невестата. Бързи ездачи изпреварват сватбата и оповестяват момини за пристигането на сватбарите. Стигнат ли дома на невестата обаче, намират дворната врата здраво затворена. Пред младеженеца и неговата дружина се поставя изискването да преодолеят някакво препятствие: да свалят с пушка ябълка, забучена върху дълга върлина, да свалят невестиното знаме от високо дърво или деверът да се бори с шурея си и да го победи. Понякога момини отварят вратата на сватовете срещу откуп. Малко преди пристигането на сватовете или след влизането им в двора на къщата кумата или момините дружки забулват невестата с плътно червено було. С това се целяло да се отдели лицето й от чужди погледи, да се предпази тя от уроки в момент, когато се смятало, че е най-уязвима за злите сили. Някъде са прикривали дори ръцете на невестата, за да бъде тя изцяло изолирана от външния свят. Преодолели първото препятствие, сватовете веднага срещат нова, по-сериозна преграда. Момините дружки са заключили вратата иа стаята, в която е невестата, и не разрешават никой да влиза. Деверът и младоженецът трябва да заплатят откуп или да надделеят с физическа сила. Едва тогава младоженецът подарява иа невестата донесените от него обуща, а деверът я извежда сред сватовете. В този момент настъпва кулминацията на драматично-елюционалните изживявания: раздялата на невестата с нейния род. Тя се кланя ниско до земята, целува ръка на родителите си и плаче, а в Родопите и Кюстендилско през плач нарежда и оплаква своята нерадостна участ в новия дом. Оплакването на невестата в Родопите понякога има особено трагичен характер и се доближава по форма и съдържание до оплакванията на покойници. В други случаи то е по-близко до родопската лирично-емоционална песен, но е винаги конкретно - невестата оплаква всеки член на семейството, като спазва установения от патриархалната традиция ред. Нареждайки през сълзи на тиха монотонна мелодия, тя настоява пред баща си, майка си, братята, сестрите и другите по-близки и по-далечни роднини да не я забравят, припомняйки им за всички взаимно свързващи ги добри неща, и моли за прошка преди раздялата. Въз основа на традиционно установените схеми на оплакване невестата импровизира ново съдържание, внасяйки в него моменти от своя личен живот. Наоколо всички също плачат, а щом невестата свърши оплакването и тръгне към дворната врата, тогава девойките изпълняват известната в цялата страна песен "Ела се вие, превива". В тази песен най-силно е разкрито сложното психологическо състояние на невестата, която едновременно тъгува по изгубената моминска свобода, тъгува за майчината нежност, за родния дом и за всичко, което я свързва с една вече отминала действителност. Поставянето на сбогуващата се невеста във връзка с архаичната символика на елата и нейните движения - виене, превиване - е предпоставка за създаването на този високо-художествен образ в сватбената поезия. На раздялата на невестата с нейните родители е посветена и друга популярна песен "Постой, слънце, почакай". Народният певец, обръщайки се към слънцето да погледа раздялата, да види "как се чедо дели", фактически кара слушателите не толкова да видят външната й страна, колкото да почувствуват момента, да го възприемат откъм неговата вътрешна абстрактно-психологическа страна, но пречупена през призмата на възхвалата. Затова обръщението към слънцето е не само молба за покровителство на младоженците, не само изява на желание да продължи емоционално-естетическото изживяване, но и поетически похват за характеристика, който очертава раздялата с космическа мащабност, величественост и неповторимост. Не ще и съмнение, че в изграждането на този поетичен образ са залегнали широко разпространените митологически представи за очите иа слънцето и неговата способност да вижда всичко, но тези представи са подчинени на смислово-художетвеното съдържание и на обредната функция на песента да възвеличае силата, дълбочината и красотата на емоциите в мига на раздялата. Изпращането на невестата завършва с посипването на младоженците жито, просо, плодове - израз на пожеланието за плодородие в семейството и селскостопанския труд. От този момент тъжното настроение рязко спада. Невестата вече няма право да плаче и тъгува, за да не обиди новите си роднини Пътят към дома на младоженеца минава през черквата, където се изпълняват обреди, много наподобяващи народните. Понякога народът не счита тази инстанция за необходима при сключването на брака. Това показва до каква степен той цени своите традиционни обреди и не пропуска християнството да навлезе дълбоко в тяхната езическа същност. Затова пък на посрещането на сватбеното шествие с невестата се придава особено голямо значение, което личи от многобройните обредни практики и изисквания към младоженците. Свекървата посреща снаха си с мед и масло, подава й в ръцете малко момченце, поставя под мишниците й хляб, с които тя трябва да влезе в новия дом по бяло платно, отново посипват младоженците с житни зърна и плодове. В къщи завеждат невестата при огнището, на което тя се покланя и т.н. С тези и много други обреди, различни в своите нюанси за всяка област, се цели да се приобщи невестата към новото семейство, да се осигури плодородие и здраво потомство за младоженците. При посрещането на невестата в новия дом се пеят песни, които представят възхвала на новата брачна двойка чрез символични образи. Най-често срещаните символи на младоженеца и невестата в сватбените песни са соколът и яребицата. Символиката на тези птици се е положила не само в българските народни песни, но и във фолклора на другите балкански и славянски народи. Един от поетичните образи, в които е въплътена идеята за брака, е съвместното прилитане на сокола и яребицата в новия дом. Песента призовава майката на момъка да излезе навън, за да види какъв сокол лети, а след себе си води "вакла яребица". След посрещането на младоженците сватбата прераства в истинско народно веселие с жизнерадостно настроение, песни и хора. Център на веселбата става сватбената трапеза, най-видното място на която е отредено за кума. Народът му е приписвал свръхестествени качества, затова и песните, посветени на него, имат подчертано величален характер. Те възхваляват сватбеното дръвце, което кумът откупува от дружките на невестата, славят трапезата, която според песента е специално приготвена за него. Ако не е кумът "да отличи софрата", тя е грозна без него. Или както я определя една песен, тя е "златна". И всичко по нея е необикновено - и златната чаша, и ведрото червено вино, и сребърната чаша в него. Свързвайки кума с тази необикновено богата трапеза, народният певец величае и самия кум. В други песни описанието на необикновените блага се измества изцяло от реално съществуващи, от такива, които отразяват идеала на народа за хубава трапеза с печено агне и вино червено.
5. Свеждане - Важен момент в развоя на сватбата е свеждането на младоженците. Не случайно някога то е ставало в хамбара или друга стопанска сграда. Брачното легло се приготвяло от зълвите и се преотстъпвало на младоженеца срещу откуп. По време на свеждането веселбата добива ритуален характер за почва еротичният танц на мъжете, известен по цялата страна под наименованието "Как се сади тос-пипер". Целта на имитатнвните движения в танца е да повлияе по магичен път върху резултатния завършек на акта. Едва след този момент бракът се считал за консумиран и младоженецът известявал за това с пушечен гърмеж. След проверката на невестината риза веселбата взема небивали размери. Приготвя се "блага" (подсладена) ракия и с нея се черпят както присъствуващите, така и родителите на невестата. В случай че невестата се окаже нечестна, веселбата прекратявала. Смятало се, че нечестната невеста влече след себе си бедствия и нещастия за семейството, в което влиза. За това я връщали на родителите й или я карали да извърши публично редица обреди с очистителен характер. На другия ден след брачната нощ сватбата продължава с отвеждането на невестата за вода. Отново се събират всички сватбари и с музика и песни отиват на кладенеца или чешмата. С налятата вода младоженката полива на новите си роднини да се измият. Смисълът на тези действия е тя да се приобщи към новото домакинство, към домашния труд. С разбулването на невестата завършва същинската сватба. С жегъл или пръчка деверът сваля булото на невестата и го закача на плодно дърво или розов храст. Вместо него й поставят бяла кърпа - атрибут на омъжената жена. С това обаче не свършва сватбата. Следват гостувания на младоженците у родителите на невестата - т.нар. "повратки", у кума, посещения на всички сватбари и т.н.
6. Крадене на невеста - Открадването на момиче с цел женитба против волята му се смята за тежко престъпление в народното обичайно право. То се наказва с конфискация на имотите на кандидат-жениха и съмишлениците му. Освен това открадването може да доведе до кървава разправа от страна на нейните роднини, дори без да е посегнато на честта й. Иначе отвличането е често практикувано, но само по взаимна уговорка между двамата млади. В такива случаи момъкът събира неколцина свои другари с коне. Те "задигат" момичето или посред бял ден, когато тя е на полето, или през нощта от бащиния й дом. При венчавката младоженката трябва да потвърди пред свещеника или пред старейшините на селището, в което са избягали, че всичко става по предварителен сговор. До такова "открадване" се стига, когато родителите се противят на брака. В такива случаи сватбата минава без особен блясък, като отношенията между така сродилите се семейства се изглаждат сравнително бързо. "Отвличания" се аранжират и с цел да се икономисат по-големите разходи по нормалното сключване на брак. През миналия век почти половината от женитбите в района на град Кюстендил, Западна България, стават именно по този начин.

IV. Обреди свързани с раждането на дете
Често обредите свързани със създаването на ново семейство съпътстват младоженците до раждането на първото им дете. В такъв смисал обредите свързани с началото на човешкият живот са част от свадбените обреди в живота на майката и бащата особено когато се отнася за първороден син.
Началото на човешкия живот в миналото се посрещало с редица обреди, целящи да означат приемането на новороденото в обществото. Между тях най-важно място заемало кръщенето. След приемане на християнството по нашите земи названието "кръщене" се наложило за църковния ритуал, свързан с именуването на детето. Църквата обаче не успяла да създаде нещо ново, оригинално, което да измести народните обреди. Предназначението на народния обред се вижда от различното отношение към детето преди и след кръщенето. Не само раждането и родилката, но и самото новородено са се считали за нечисти. Затова детето се повивало в пелени от стари дрехи, а за него и майката се приготвяло отделно легло от слама, застлано с износени завивки. Наричали детето с обидни названия: "голчо", "кушльо". С други думи, смятало се, че новороденото все още не е член на семейството. Не го изнасяли навън, защото вярвали, че е изложено на опасност от страна на злите сили.В миналото детето се кръщавало в първата неделя или най-късно до три седмици след раждането. Бързали да кръстят новороденото особено онези, на които децата им "не траели", умирали наскоро след раждането. В такива случаи обредът се извършвал още в деня на раждането или най-късно до третия ден. В села, където нямало черква, кръщенето ставало у дома. Слагали в отделна стая котел с вода и в присъствието на кръстника, кръстницата, домашните и някои гости свещеникът извършвал обреда така, както се извършвал той в църквата. Не се допускало майката родилка да присъствува на кръщенето. Вместо това тя, затворена в друга стая, вършела различни видове работа. Ако детето е момиче, тя по малко предяла, плетяла, тъчала, перяла, везала и т.н. Ако е момче, вземала брадвата да сече, дялала, въртяла свредел, пипала ралото и пр. Вярвали, че когато порасне, момичето ще стане работна мома и невеста, а момчето - добър стопанин и домакин. Щом свършел обредът, кръстникът поемал детето върху ново бяло платно, в което го повивали. Завързвали повитото дете със специален повой, обшит от двата края с червена вълнена прежда. На единия му край зашивали стара сребърна монета и китка цвете. Слагали му шапчица, също с монета и цвете. В този вид кръстникът занасял детето на майката и й го подавал през прага, без да влиза в стаята при нея, изричайки разпространената навред по българските земи формула: "Вземи си го! Даде ми го поганче (еврейче), връщам ти го християнче!" След това й съобщавал името. Кръстникът преди имал изключително право и свобода да избере името на детето. Той проявявал предпочитание и вкус, които несъмнено се регулирали от традицията. Най-често първородното дете подновявало името на свекъра или свекървата. Здравата традиция за многодетство в българското семейство позволявала да се зачитат не само най-обичаните и най-уважаваните роднини в двата рода, но чрез избора на име да се вложи някакъв смисъл или пожелание. Така именуването на новороденото се явява не само най-съществен момент от символичното му навлизане в обществото, но и знак за етническа принадлежност, знак за приобщаване към българската народност. След кръщенето слагали трапеза, поставяли донесените от кръстника и кръстницата погача и дрехи за детето. Майката от своя страна ги дарувала с чорапи, платно и др. Понякога с кръщенето се сливало и правенето на пита. Обикновено обаче се събирали на пита известно време след това. В отделните области на страната обредът носи най-често названието на хляба, но има и други имена, например: голяма пита, пречиста пита, повойница, трахна, смидал и др. На питата участвували главно жени и деца от селото или махалата. За целта в семейството на домакините се приготвяла прясна пита без специална украса и ядене според сезона. Всяка от гостенките също носела пита и каша или пържени яйца заедно с нечетно число подаръци за детето: риза, чорапки, шапчица и др. В средата на трапезата слагали домашно приготвената пита, върху нея - питата на първата гостенка и донесените подаръци за детето. Най-отгоре майката и всяка жена поставяли по една монета. Подаръците и парите се прибирали за детето и започвало угощението. Някъде, преди да се разчупи питата, жената, която е помагала при раждането (бабата), или друга жена, подскачала и вдигала хляба високо, като благославяла детето да расте, да остарее и да побелее. Преди да хапнат първата хапка обаче, отделяли от всичко по малко в една голяма паница за родилката. Тя трябвало да го изяде, за да има кърма и да е сито детето. След това започвала веселбата. Отначало бабата или най-добрата певица изпълнявала една-две песни "зя адет". Това не били случайни песни. Те имали обредно-величален характер. Ако детето е момче, в песента се възхвалявало мъжкото дете, което се родило и на сутринта продумало на майка си да го окъпе, че да порасне и да вземе на царя царството и на краля кралството. Ако е момиче, в песента се разказвало за майка, която държи на коляното си дъщеря си Денка и я подканя бързо да порасне, за да се задоми. Следващият момент от песента вече представя Денкината сватба. Така в стила на възхвалата малкото момче се представя като юначен момък, готов да брани родината, а момиченцето - красива невеста, способна да изпълни задълженията си към обществото като съпруга и майка. Веселбата продължава с различни трапезни песни, а оттук-оттам започнали да се обаждат: "Дайте да видим за какво сме дошли! Къде е принова!" Тогава майката донасяла детето и го давала на една от гостенките. Тя, след като го подържи и погали "за здраве", го подавала на следващите. Те му се радвали а възхищавали, а в същото време го наричали с грозни епитети, за да не урочаса. Смятало се, че ако не се направи пита или повойница на детето, то няма да се ожени, като порасне. По този повод ето какво пише нашият фолклорист и етнограф Йордан Захариев: "Разказват, че в някое село в Краище (област в Кюстендилско) в отдавно време правили повойница на 25-годишен ерген, защото не могъл да се ожени: повили го като малко дете в черга вместо в пелена, положили го от едната страна на огнището, като турили около главата му всички необходими работи (катран, чесън, лук и др.), що се турят на пеленаче, накарали го да си затвори очите, като че ли спи, а жените от махалата от другата страна на огнището му правили обичая повойница." Към обредите за приобщаване на детето спада и обредното подстригване. То се извършвало в края на първата година само за момчетата. В Кюстендилско например това е било обред, почти равен на кръщенето. За целта канели кума и кумата, слагали трапеза с погача. Върху погачата поставяли съдче с мед, ръжени класове и стрък босилек, а също и донесената от кума "капица". Тогава майката довеждала детето пред кума, а той с ножици в ръка трябвало да подстриже малко от косата на момчето. В този момент специално поканена песнопойка запявала песента за Стоян, който стригал вакли шилета по Стара планина, а кумът благославял: "Айде, аирлия да е! Да ни порасне, да ни зарадува наш Иван! Майка и баща с него да се подносът и да му се радуят!"... След благословиите кумът допирал класовете до косата на детето и го подстригвал. Слагал отрязаната коса в старата шапка заедно е класовете, а вместо нея му поставял нова. После питали момчето какво са сложили в старата му шапка и по отговора гадаели какъв ще стане, като порасне. Несъмнено подстригването е обред, свързан с отговорната стопанска и социална роля, която се възлагала на мъжа в патриархалното общество, и с желанието малкото момче да оправдае надеждите на семейния и селския колектив


V. Изводи

Като израз на социални отношения сватбата отбелязва реорганизация на микроколективите. С оглед на това обредът слага ударение върху означаването на прехода. Тук спадат разгърнатите обредни действия по раздялата на невестата с родителите й, пътуването на светбеното шествие, посрещането на младоженците в новия дом. Наред с образуването на новата социална единица преходът разкрива и основната форма на брак - патрилокалния брак и патриархалните отношения в семейството. Във връзка със символизацията на брака като продължение на момковия род се ритуализира първата брачна нощ, която се превръща в своеобразен възлов момент в развоя на обредното действие. Смисълът на половия акт обаче откриваме и в символиката на редица предшествуващи го обреди, като например изпитанията на младоженеца и препятствията, които той и сватовете трябва да преодолеят, за да вземат невестата, изразявайки по този начин силата и надмощието на момковия род над моминия, на мъжкото начало над женското. Идеята за брака в сватбата се реализира и в плана на митично-религиозните идеи. Ако представата за световното дърво е основна митологическа концепция за устройството на света у много култури, то в сватбата тя намира своята най-ярка проява, на всички равнища на обредния сиикретизъм: предмети, действия, диалози, песни и т.н. Нещо иовече, издигането иа световното дърво като израз на сключването на брак го виждаме и в китката на годежа и в кумовото дръвце, под което кумът изрича своите благопожелания към младодоженците, и в сватбеното знаме, и в китките на сватовете и т.н. Неговите корени са кумовите краваи, върху които се очертават изображения на змии. На върховете му народният певец заселва птиците. Разгърнатите церемонии по правенето, издигането и разграбването или унищожаването на кумовото дръвце и сватбеното знаме отнасят мита за умиращата и отново възкръсваща природа към сферата на социалните отношения и непрекъснатите промени в нея. Наред с това култът към предците и култът към слънцето са онази връзка между минало, настояще и бъдеще, което прави човека и неговия свят единен. Затова по-късно християнството не намира почва в сватбената обредност. Църквата е почти единствената инстанция, която заема разделително място в прехода между двата дома. Сватбата като носител на естетически ценности и норми е изразител на идеята за прекрасното. Тя съдържа естетическите схващания на епохата и съчетавайки красотата с бита, представя добър пример за най-дълбоко взаимно проникване на двете свойства, за образец на народно изкуство.

http://www.daspasimirakli.com/bg/appeal.htm