Първо, накратко за греха. Грехът не е предопределение, а диагноза. Той е нещо като духовен аналог на физическото страдание и смърт, които карат хората от всяка епоха да си губят времето с религиозни търсения. Защо ни боли толкова (язва, рак, туберкулоза, инсулт)? Защо ни изяждат червеите? Доктрината за грехопадението е не толкова заклеймяваща, колкото описателна и обяснителна за състоянието на човешката раса, което отговаря на повсеместното убеждение, че "нещо със света не е наред", както пеят Аеросмит. Xристиянството не е религия на "лошата новина" (ще горите в адския огън, грешници!), а на благата вест, че лечение има, че Христос "смертию смерт поправ", или "със смъртта си смъртта победи", взе нашите грехове върху себе си и така нататък. Което си е оптимистично и освобождаващо като идея.

Две думи за "Отче наш" - набляга се не толкова на зависимостта от родителя, а на любовта и подобността между творец и творение. Същественото тук е, че Отецът е не друг, ами Богът от Стария завет, страховита персона откъдето и да го погледнеш. Пък и основното престъпление на Христос е било богохулството, това че нарича трансцедентния Яхве "Моят Отец". А според християните, една от големите екстри на християнството е споделянето на "синовството" на Христос от всички вярващи в него. Едно време да си нечий син е означавало много по-висока степен отъждествяване с бащата, клана - както казваш и ти - и изобщо общността. С тази молитва божеството става достъпно както почти никога дотогава. Тва го казвам като лаик де:)

Така. Първите последователи на Христос са били убедени, че евангелието се отнася само до евреите (мегаломаниаци са милите, кво да ги правиш:), едва Павел става апостол на езичниците и то след големи вътрешни колебания и външни конфликти. Половината му послания в Новия Завет са обяснения надълго и нашироко защо "гоим" не са презрени създания, ами могат да бъдат членове на тялото Христово, или Църквата (еклесия означава просто събрание). Между другото, заради благовестването на езичниците Павел си има доста неприятности от "своите", сякаш не му стигат гоненията от властимащите в Римската империя. Говорим за 50-те и 60-те години на първи век, когато събитията от евангелията още не са описани, да не говорим включени в библейския канон. (Тук само вметвам, че окончателно се определя кои книги влизат в Новия Завет чак в 4 век на съборите, когато християнството става държавна религия, тоест когато хората си поемат дъх от преследвания, екзекуции и тормоз, та имат време да се позанимават с писане и четене.) Тоест първоначално християнството е било проповядвано сред езичниците като "слово", а не като писан авторитет и, доколкото мога да разбера, без много-много ритуали, с изключение на кръщението и причастието. Това не му е пречело да събере много последователи сред масите, които ужким имат нужда от визуални и прочие сетивни стимули. Доказателство за това са безбройните мъченици за вярата, за които религията не е източник на блага за сегашния живот, а почти максимално трансцедендално преживяване. Очакването на Второто пришествие всеки момент също е било фактор, естествено. Така че приемането на християнството от езичниците в първите векове трябва да се разглежда в различен план от по-късното християнизиране на цели нации начело с краля/княза и т.н. Quo Vadis на Сенкевич добре описва цивилизационния сблъсък на езическия Рим с християнството, всичките му там кръв, пот и сълзи.

Относно паралелите на християнството с други близкоизточни религии, например митраизма, е писано доста, както и за повсеместното разпространение на мита за умиращия и възкръсващ бог. В зависимост от теоретичната постановка, изследванията могат да докажат и прилики, и разлики и да доведат до разни изводи, така че няма да се разпростирам по въпроса. Който иска, да чете Фрейзър, който иска - Елиаде.
Аз заставам зад поемата "Mythopoeia" на Толкин

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите