|
Прочетох в блога на Видия нещо, което ме развълнува ->
Така и не се научих да забравям онези с които съм била духовно близка и особено онези, които ми подариха искри от радост, светлина от нежност, топлина в думите, бисери от мъдрост. Понякога сутрин, когато отворя очи отчетливо си представям лицата на скъпите за мен хора.Всеки е уникален, неповторим, прекрасен със своите особености, характер, свят.
Не е възможно да кажеш хоооооп!!! и да забравиш,... зачеркнеш...да изгубиш в паметта си човека...или поне да се престориш, че той повече не съществува. Навярно на някой това му се отдава, но аз просто говоря за себе си. Липсват ми онези дреболии, които са ми били достъпни именно с онези хора, които са се оказали за мен извън зоната на достъп в този живот. Именно дребните неща характеризират всеки човек, защото най-ярко оголват самата му същност.С някой това беше прочетена книга обсъждането на която заемаше месеци, ляха се литри чай, препрочиташе се всяка страница, премерваха се фразите, разпространяваха се сюжети; с някой това беше изгрев не посрещнат в реалността, но докоснал душата; с някой букети и венци от есенни листа; с някой смешни снимки, до такава степен глупави и по детски непосредствени, че не са за показване в прилично общество smile emoticon:) ; с някой намокрени от сълзи кърпички; с някой усещане на границите; с някой неудържима нежност; с някой укори на съвестта и преглед на сърцето; с някой велико осъзнаване на безценното детство и желание да го запазиш около себе си и в себе си с всички достъпни средства; Лудост ли е това? За мен, не...въпреки, че разбирам , че нищо не мога да променя както и два пъти да вляза в една и съща вода, както и да премина зад границата на земното битие.
А ако можех да забравя? Да ги пусна от себе си завинаги? Да кажа: " Всички са свободни! На всички, благодаря!".И край.. И да каня в живота си други..Навярно това няма да съм аз. И това не би бил моят свят..В моят свят остават завинаги онези, които поне веднъж са докоснали сърцето ми...
.....
Има една история от моя живот, която за първи път ще ти разкажа.
Веднъж магията така се случи - както си му е реда напълно ненадейно - че срещнах самодива. В първия момент затаих дъх от уплах - бях чувал, че който срещне самодива и тя го .. Види, клетника ще бъде безвъзвратно погубен. Така, че притаих дъх и се сниших мислейки си, че тя няма да ме забележи. Е - установих, че легендата не е съвсем вярна - самодивите винаги забелязват човека, преди той да ги срещне и те, самодивите решават, дали да застанат на пътя му или да се превърнат в пеперудите, които пърхат наоколо.
Немирни палавници (; - такова им е естеството, какво да направиш.
И съответно аз загазих - тя си миеше петите в един извор и това, което ме издаде т.е. тогава си мислих, че ме издаде, е защото видях нещо странно. Извора бе мътен, но миейки си петите, водата се избистряше, рибките се скупчваха около пръстите й, а жабките хахаххаха милите, жабките се нареждаха в/у близкия камък с надеждата да получат целувка и припяваха ли припяваха, умолително и подканящо, все по- гласно своите жабешки песни. Не вярвах на очите си, струваше ми се, че си въобразявам и в опит да надникна по- добре взех, че се изправих - тревичките около стъпалата ми и листата на храстчето зад което се бях скрил вдигнаха шум, и известиха на самодивата за моето присъствие.
В този вълшебен миг погледите ни се срещнаха. На мястото на едното око, имаше небе - на другото имаше морски вълни. Гледаше през мен - гледаше толкова навътре в мен, сякаш там бе безкрая. Каза ми "очаквах те". Аз се смутих и разтреперах, а тя - "туй то, всички мъже сте еднакви" ...... представяш ли си. Намерих сили да я попитам - "защо". Защото - ми отвърна - ти е време да разбереш. Аз си помислих, край - вече няма измъкване, и си рекох какво пък толкова, като ще ме погубва, да ме погубва, в крайна сметка, колко хора са били погубени от самодива, това е един чудесен край, смърт мечта. Както знаеш самодивите нямат имена, но тя бе най- обаятелното, страховито и чаровно въплъщение на Живота, което дори е невъзможно да си представиш - така, че струва си, да погине човек от самодива.
И така - без жестове и без думи, тя тръгна неясно на къде, а аз просто безмълвно я последвах. Не след дълго се спряхме и ми показа едно цвете. Това бе особено цвете - едно философско такова, самовглъбено. Самодивата само ми прошепна - наблюдавай го. И аз съсредоточих вниманието си в/у него. Цветето се бе замислило, чудеше се, къде е отишла водата, която го напояваше; какво се е случило със светлината, която го е подхранвала; и дъжда, който внимателно и така старателно измиваше прахта от листата му; и вятъра, който го освежаваше с танците си; и пчеличките, които му носеха прашец; и пеперудите, на които бе козметичен салон, та се разкрасяваха при него, без запазен час; и светулките, които си играеха на криеница сред цветовете му; и онова смешно магаренце с кльопналите уши, което пасеше тревичките около корените. Какво глупавичко цвете - си казах- какво глупавичко цвете. Търсеше ги в себе си и Не Знаеше, че те бяха то. Каква магия - бяха се превърнали в него, бяха се трансформирали в цветето, което е сега.
Тогава разбрах и се обърнах да потърся самодивата, за да я осведомя, но ....... тя беше изчезнала, някак си, в опит да я потърся се обърнах към себе си, но и аз бях изчезнал, някак си. Там - или може би тук - бе само безкрая, в който отделните измерения, се бяха слели в едно.
Благодаря ти любима.
Редактирано от Exaybachay на 07.09.16 22:17.
|
Re: И пак за Любовта.. [re: vidiya]
