Дотогава вярвах, че съм добра. Че хората, в същината си са добри. Че вътрешното ми чувство, най-дълбокото в мен, води към добро и ако се слушам, не може да сбъркам. Че да си осъзнат, значи да си добър и е за добро. Бях бясна! Пълна боза! Чувствах се излъгана до мозъка на костите. Да помагам или да правя добро бяха моята мотивация, моят смисъл, моето чувство за аз. Пълна глупост! Или по-точно - не правех това! Използвах идеята за мои си цели и се утешавах с мисълта, че е добро. Едно е да знаеш, че няма добро и лошо, че всичко е ок, друго е да видиш себе си като разрушител, причиняващ болка. Трето е да се приемеш. Преди си мислех, че най-големият ми страх е да причинявам болка. После се видях, че не ми пука. За мен целта беше по-важна. И в името на тази цел, бях готова студеносърдечно да убия. Правех го подсъзнателно. Съзнателно бях пресвета дева Мария. А всички мои действия сякаш водеха до смърт.
Тогава, в онези дни, се опитах да се спра. Издигнах стени около себе си и се сложих вътре. Спрях да правя всичко, което дотогава ми доставяше удоволствие или виждах смисъл. Спрях да помагам на хората - що пък да го правя. Избягвах всякакви теми, които ще задълбаят, по всички параграфи. Единственото, което правех, беше да ходя на работа и да лежа в нещо като полусън. Колкото и да се опитвах да схвана нещо, не ми се отдаваше. А и не се стараех. Ако знаеш стъпките нагоре по стълбичката, знаеш ги и надолу. Та карах буквално наред, стъпка по стъпка и усещах как пространството около мен се свива и става по-материално. Тогава дойде моментът, когато ми се струваше, че трябва да избирам, дали да забравя. Щях да продължа да си живея, но щях да съм затворила вратата. Не зная, как да го обясня.
И все пак, имаше нещо, което наблюдава. Което беше съзнателно за процеса. Нещо, което можеше да избере, да вземе решението. Или да види безсмислието на това, което правех. Изглеждах като щраус, заровил глава в земята. Баси, човек дори не може да умре като хората
Та така. Беше лигавене, но научих много. Онова нещо наричам Вяра.
|