«Когато дойде до вратата,тя разбра,че забрави златното ключе на масата, а когато се върна до масата, разбра,че сега не може да го стигне.През стъклото от долу, тя ясно виждаше , лежащото на масата ключе. Опита се да се качи върху масата по стъкленото и краче, но крачето беше много хлъзгаво ».

Луис Карол,пишейки тези думи за Алиса, играе с читателя, една и съща игра.Играта се казва -сън.

В този сън винаги трябва да си по-малък от нужното,или прекалено голям, за да стигнеш там, където искаш.Не можеш да минеш през вратата, защото не е известно – как.Невъзможно е да прекратиш чаепиенето - по също толкова нелепа причина ( уж се случило нещо с времето !) Да поиграеш в крикет изобщо нямаш никаква възможност– фламингото, пазят главите си.А как можеш да играеш в крикет без стик ? И ако изведнъж, ти дойде на ум, да отсечеш главата на Честърския котарак - е все едно, нищо няма да направиш- освен глава, той няма нищо друго.
Ако всичко в този „сън”се смени с реални събития – несъответстващите размери на пари, затворените врати на духовно пробуждане, безкрайното чаепиене на рутината на бита, абсурдният крикет на самоусъвършенстване, а главата на Честърския котарак на гласа на съвеста, ще се получи реален живот.”При нас-казва Кралицата от Огледалния свят, - дори да бягаш с всичка сила,пак попадаш на същото място.А ако искаш да попаднеш на друго място,трябва да бягаш два пъти по-силно!”
Луис Карол разказва сън.Но в действителност, всичко в този сън е –чиста истина.Приключението на Алиса, което отначало изглежда прекрасно и удивително, постепенно се превръща в ужасно и чудовищно.Алиса, крачка след крачка, се оказва заложница на обстоятелствата.И все повече мечтае да бъде друга.
«Ако можех”—са любимите и думи.И тя завижда ,не на някой друг, а на самата себе си!”Ако аз бих била...Ако аз бих могла..Ако можех..” Тя завижда на Алиса, която в природата не съществува! Тя завижда на себе си,тази, която не съществува!Така е с всяка завист.
Вместо това ,когато гледаш нещо красиво,умно и талантливо, да ставаш красив, умен и талантлив,ти се озъбваш.Ти самият, не ставаш по-добър, гледайки прекрасното.В това е бедата.Изпускаш шанса си...
Това трябва да се осъзнае.И Луис Карол, създава за любимата си Алиса такава страна, където освен на себе си, няма на кого друг да завиждаш.В тази страна всички са нещастни-и кралици, и валета, и зайци, и херцогини.Няма да завидиш ни на Лицевото,ни на Обратното.Само на себе си.
И всеки път, в края на приказката Алиса преживява това осъзнаване, престава да се покланя и вътрешно се освобождава.Тя казва”Не!”на картъчните крале.Тя казва”Не!”на шахматните кралици.Тя казва „Не!”на илюзиите, за да стане самата себе си.

Това,което наричаме мечта, често при проверка, се оказва завист.Завист към себе си бъдещия, към себе си-другия, към себе си –такъв, какъвто няма, какъвто не съществува в природата .И само,убивайки в себе си тази завист, можем да намерим себе си и да направим невъзможното,възможно

Редактирано от vidiya на 11.02.11 15:20.