май го писах някъде преди, сори ако се повтарям - ошо казва, ако си жив, имаш чувства. въпроса не е да ги нямаш (да нямаш гняв в частност), а какво да ги правиш, когато се пръкнат изневиделица те изненадат? приемане му е майката, мен ако питаш - и с гнева, и с любовта, и с радостта, и със страха... и тогава става трансформацията. катарзиса изхвърля най-външното - отпушва тапата на консервата. дълбинната работа е тиха и става бавно - след катарзиса, ако си е свършил работата да отпуши, си тлее сама.

затова и ошо казва - динамичната е само преход към медитацията. самата медитация е в тишината.

има хора, които ампутират чувствата си. дори като че ли в нашата култура мъжете го правят това предимно - приказката 'не плачи, мами, нали си мъж' всички я знаем. какво да се правим - кофти късмет (кофти култура) но дет'са вика, мъжете ги раждат майките им - сиреч майките са тези, дето са овапцали работата, ама бащите какво са правили да питаме ли или не, и т.н. и т.н. - до девето коляно, пола няма значение и всички сме в кюпа.

накратко - разбирам, че за теб идеала е гневът да се разтвори, да изчезне, емоциите - да омекнат и утихнат. дао се стреми към това. аз напуснах дао, когато видях, че не работи с емоциите ами ги потапя. това не е моя път - а както знаем пътиша има много, за всеки си има и влак и пътници. моя път е да има емоции, но да се свържа с тях така, че хем да съм жива, хем да не съм разрушителна. затова трябва да ходя на пвръсти все едно вървя по ръба на пропаст - както казва един стар и мъдър. не само по отношение на емоциите но изобщо.

салюти!