Здравей, Видия.
Харесвам как пишеш странно как никой още не ти е отговорил с писане. аз затова съм тук сега. Искам да продължа да чета това, което пишеш. Не знам как да направя така, че това да стане, затова реших аз да съм този, който ще ти отговори с писане - ти отправи покана. Приемам я лично.
Дано и онзи, когото викаш с разказите си, да ги е прочел, защото наистина са красиви.
Той я увлече. Завладя я без тя да разбере как. Водеше я, а тя го следваше. С удоволствие – старата игра между първия мъж и първата жена. Просто се случи, някак. Имаха толкова общо помежду си, бяха вървели по едни и същи пътища и не бяха се срещали. Познаваше го от години, беше просто познат. Пътищата им не се бяха пресекли тогава – може би за да го направят сега. Имаха толкова неизвестни, имаше толкова пространство помежду им, никой не му отдаваше значение. Все едно утре ще излязат в града и ще се срещнат, очи в очи.
„Защо ме обичаш?”каза той… Тя се зачуди. Има ли отговор на този въпрос? Защо мъжете искат да знаят това? Това ще даде ли отговор на магията. Това ще разбули ли тайната. Какво иска да чуе той. Какво ли иска да му каже тя. Кой си ти за мен…кой съм аз за теб. Какво ни кара да сме тук и да се докосваме… какво кара реката да тече към морето, какво кара тревата да расте?
Той я дочака, той я плени. Тя искаше за него пленяването да е било удоволствено. Мислите й все кръжаха наоколо му. Трябваше да прави страшно много и важни неща. Но не можеше да се съсредоточи в друга посока. Усещаше се увлечена от вихъра край него. харесваше й да се губи така. Реши да последва мечтанието си и замина за дивата си къща извън града.
Беше привечер. Луната беше почти пълна. Тя искаше да го срещне и днес, отново. Но нямаше как - градът проблясваше в далечината, заедно с интернет - тъй далече. Нямаше друг изход освен да опита да го срещне в пространството помежду – отвъд физическата близост, отвъд кабелната връзка, в най-виртуалния и-нет - имагинерния. Излезе на двора. Нощта беше топла. Небосвода над нея се отвори и разпръсна из себе си купища древни звезди, трансгалактически мъглявини и постоянно избухващи свръхнови. Тя се отпусна по гръб на мократа трева.
Беше тихо. Толкова тихо! Тишината – с нож да я режеш.
Чудеше се как ще дойде, дали ще го усети да идва. Дали без светлината на екрана ще усети светлото му присъствие до себе си. Зачака и се остави на случването.
…това, което дойде, бе слънчев потоп от вятър, кълбо от сияеща газообразна вода, гъста светлина, която издуха всичките й атоми, чак до сърцевината на костите й. Дъхът й спря. През нея протичаха токове, ветрове, потоци, трябваше да удържа всички тях без да загуби формата си, още не, рано е. Усещаше се преливаща от светла фосфоресцираща течност - нещо меко и силно, което се излива в постоянно растящото около нея кълбо през очите и ръцете й, през дъха и всичките й телесни отвори. Сърцето й биеше, коремът й, слабините й пулсираха. Дишането й беше като на катедрален орган - въздухът влизаше от низините измежду краката й, разтваряше я и се вливаше в гърдите й. Задържаше се така незнайно дълго време като я изпълваше до горе със ветлината си и излизаше по същия път обратно, с налягане.
„Здравей отново” усмихна се тя, „и добре дошъл в покоите ми”. Облегна се на меката ухаеща земя и се отдаде на прилива.
|