|
Последните два месеца бях на два интересни семинара и ще споделя малко информация за тях, както ме помолиха едни приятели. Може би това ще е интересно и за други хора, най-малкото, определено на мен самият би ми било много интересно, ако някой друг беше споделил това преди време.
Става въпрос за практическите семинари с Лама Оле Нийдъл по Пхова, който се проведе в началото септември край Варна и за този с Мантак Чия по Даоска Алхимия (Lesser Kan&Li), който завърши преди няколко дена край Париж.
Пховата е класическа будистка практика, част от "Шестте Йоги" на Наропа. Наричат я „съзнателно умиране” защо учи как в момента на смъртта духът („умът” по будистки) да напусне тялото по „правилния” начин и от „правилното” място. Води се за доста напреднала практика (имам приятели будисти от 15-20 г, които още не са я правили) и е за предпочитане преди нея човек да е правил достатъчно време медитация с Буда на Безграничната Светлина (Амитаба Буда).
Ако беше чисто будистка практика надали щеше да ме заинтересува толкова, но преди мнооого години я срещнах за първи път в книгата на Лю Куан Юй , където той съвсем откровено споделяше опитностите си с тази практика разказвайки как накрая им се е отворила фонтанелата на повечето участници в Пхова семинара и учителят проверявал това като поставял една дървена пръчица в отвора. В същата книга Лю Куан Юй със западно име Чарлз Люк (междувпрочем известен в БГ с превода на една книга за Вътрешната Даоска Алхимия по ДжаоБичън) сравнява даоски, будиски и зен медотоди за себеразвитие.
Надали и това щеше да е достатъчно да ми привлече толкова вниманието към нея, ако не се беше оказало по думите на Майкъл Уин, че един елемент от алхимичните даоски практиките на Мантак Чия, които правех, идва именно от тази будиска практика Пхова, която пък един човек на име Джон Манн (когото също имах щастието да срещна) бил преподавал на Мантак Чия. Още повечето възгледите на Чия и Уин се различаваха относно тази практика (първият я преподаваше, а вторият почти не или доста видоизменено), та ми беше интересна как е тя в класическия си вид.
Общо взето Пхова се преподава относително рядко и Оле Нийдъл от линията Кагю е един от малкото учители, които я преподават толкова интензивно и съвсем отворено. Впрочем, по неговите думи той я преподавал на над 60 000 човека за последните 20тина години. Същността на практиката се състои в многократното повтаряне на една специална мантра, която минава през централния/пробождащия енергиен канал и „удря” в областта на коронната чакра и достига Амитаба Будата седнал над главата ти на една ръка разстояния. Заниманията са в 3 сесии по 3 часа на ден (общо 9 ч/ден) като чистото повтаряне на мантрата е около 1/3, 1/3 отива за ритуални тибетски молитви и песнопения и 1/3 за теория и въпроси&отговори. Целият семинар е компресиран в 3.5 дена.
Олето, когото познавам от по-предишни лекции, е готин човек. Други будиски школи обаче не го харесват, защото е твърде „отворен” (примерно защото си позволявал да се съблича гол до кръста в жегите по време на лекции, пиел бира или окуражал хората, ако искат, да правят секс). На мен обаче всичко това ми се струва съвсем нормално и ако можеше да е още по-„отворен” щеше да е още по-добре. Както и да е, тази негова либералност и антидогматичност е другата причина да отида именно при него на Пхова, а не при някой сух и скучен класически будиски папагал. Впрочем, теорията и лекциите на Оле са ми скучнички, но за практиката, която всъщност ме интересуваше – бива. Ако някой се интересува от тази практика, неговите хора правят хубав център на един хълм над Варна и след практиките през 2000 и 2008, сигурно рано или късно ще има нова там. А пък има и на други места по света и с други учители.
Апропо, хората му са готини и повечето са доста млади като хвърлят огромна енергия за правен на този ритрийт център на голата поляна и заслужават поздравления за това. Имаше над 600 човека от 30тина страни на семинара. На тениските, които се продавах там имаше следната фраза, която може да бъде приета като мото на семинара Dying is never out of fashion (Умирането никога не излиза от мода).
Накрая на семинара Олето си прави труда да обиколи главите на всички хора дошли за първи път за да провери „знаците”. Натиска с пръст по върха на съответното място по главата и усещането (както при мен, така и при другите хора с които разговарях) е че все едно ти „бръква” в точката, където 3 дена сме „бор-машинили” с мантрата и ти влиза някъде навътре... Което пък е знак, че дупката-врат за духа се е отворила. Хубаво е, че преди това специално ни показа, че си е изрязал ноктите, иначе човек би си помислил, че му забиват остър нокът навътре в главата.
Малко ми беше смешна и забавна припряността и огромното желание на будистите, които искаха да получат на всяка цена физическо потвърждение с този знак за ... нещо си. Човек и да е получил това отваряне, ако самият той не е развил будността и разбирането си за нещата, надали тази дупка ще привлече духа му при смъртта или пък би било признак за някакво кой знае какво духовно развитие. Поне аз го приемам като възможност за нещо, а не като критерии.
Другото съществено при тази практика, което обаче не ми хареса сравнена с даоския й вариант, е че след като се излиза извън тялото над главата след поредната мантра, не се медитира достатъчно време там. Въобще при цялата практика имаше относително много малко ИН-медитация (т.е. да си в пустотата). Останах с впечатление че стремежът е именно да се „пробие” дупката и ... толкова. В този си вид, както и междувпрочем и Олето го каза, това НЕ е всекидневна практика.
Тук е удобният момент да направя връзката с даоската алхимия, където тази практика съществува и където тя е във вид за ежедневна такава. В книгата „Сливане на 5те елемента” на М. Чия (която трябва да съм качил на dao.dir.bg), тя е описана накрая като изтрелване на енергийна перла през върха на главата и формиране на собственото енергийно тяло там. За сравнение, в будиския вариант това енергийно тяло е на червения Буда на Безграничната Светлина.
В даоския вариант не се извозва мантра за това изстрелване, а енергия, внимание и дишане. Всъщност, енергийната перла се докарва до върха на главата (билото по централния канал както е в будиския вариант или по Микроорбитата) и с едно специфично издишване се изстрелва нагоре. В будиския вариант също се използва енергия, но там хората работят толкова малко с енергия (сравнено с даоските практики), че ми е чудно какво усещат... Но и да не са свикнали да работят с енергията (както сигурно бяха поне половината от хората на семинара), след хилядите повтаряния на мантрата ще докарат много енергия на върха на главата и ми е чудно как неподготвени хора я абсорбират... Нещата се усложняват с това, че има напускане на физическото тяло при изтрелването на енергията нагоре и една приятелка, която беше на семинара, ми се оплака, че после буквално в продължение на дни й е „духало” от дупката... Все пак се надявам, че Олето знае какво прави.
Но за човек свикнал да работи с енергията, рисковете са много по-малко и за това даоския подход на мен ми по-харесва. Впрочем, рискове има във всяка практика със „сила” и в даоския вариант предупрежденията са човек да ходи нагоре, едва когато добре се е заземил. И за това Майкъл Уин беше казал, че не е бил съгласен с Мантак Чия тази практика да се описва в книгата за Сливане на 5те елемента, защото тя е част от много по-напреднали практики и неподготвени хора могат да си създадат проблеми. Впрочем във варианта на М. Уин, излизането на перлата над главата трябва да стане естествено и почти без усилие – т.е. когато човек е готов.
Като споменавам предупрежденията едно последно, което беше отбелязано от Олето. Ако човек се задържа много извън тяло в Чистaтa земя (Pure Land), както будистите наричат пространството, което се посещава при Пховата, може така да свикне там, че връзката му с физическото тяло да отслабне и даже в един момент да не се върне в него. Така че е нужна балансираност.
Друга съществената разлика между даоския и будиския вариант е как се приготвя въпросната енергийна топка преди да бъде изстреляна нагоре. В даоския вариант има много алхимични практики, които се правят с години и които зареждат енергийната перла със същностите на нашите органи, канали, душа, дух и т.н.. Т.е. ние в концентриран вид влизаме в перлата. И всъщност от тази перла се прави „космическия кораб” с който духът може да пътува извън тялото.
Най-съществената от тези алхимични практики е именно „Сливането на Кан (вода) и Ли (огън)”, която беше обект на 5 дневния семинар, за който ще разкажа също накратко. Всъщност, аз бях на семинар на тези практика с М. Уин през 1997 (за него споменах тук , но ми беше интересно сега да видя разликите при преподаването на Чия и Уин на едно и също нещо (пък и за толкова време човек вижда и нови неща). И въпреки, че същността на практиката е една и съща, в двата семинара имаше толкова много различни неща, просто защото двамата са различни (което е съвсем естествено). Хора, които бях посещавали „Кан и Ли” с Хуан Ли (друг много интересен човек от хората около Чия, за когото бях рявказвал преди време) пък споделиха, че там е още по-различно. Така че първият очевиден извод е когато човек има разбиране, неминуемо променя практиката своебразно своята същност.
Цитирайки Чия, за да се занимава с даоска алхимия човек трябва да знае само две неща: секс и готвене . Секс, защото единият от алхимичните елементи е сексуалната енергия, защото става сливане (подобно на сексуалното) с други елементи и защото това сливане е оргазмично. Готвенето е нужно, защото на различни етапи преди и след сливането, алхимичните елементи трябва да претърпят различни преработки (точно както при подготовката при готвене) за да са във вид удобен за използване Екстракцията на нашите същности (с които зареждаме енергийната перла) е процес подобен на многократна дестилация и Чия я сравни с процеса на приготовляване на кубче концетрирана супа (било то от пиле или зеленчуци), където пилето примерно се поставя на най-горния етаж в тенджера на няколко етажа пълна с вода в най-долния. По този начин на междинния етаж се получава концентрирания пилешки сос в следствие на дългото напарване на пилето.
Даоската алхимия позволява на човек да се възползва от енергията, която генерира при излъчване на любов, радост и т.н. или пък от сексуална такава както я каптира в различни Collection points. Цитирайки Чия, често се случва хора да изпитват в едни моменти силни положителни чувства и енергии, но в по-късни моменти, всичкото това се разпиляло и те се чувстват празни. Даоската алхимия е начин човек да се научи да извлича същността на всичко това и да има максимално достъп до него.
Друго революционно нещо, което Мантак Чия е въвел успешно е използването на PowerPoint презантация със стотици диаграми, снимки и картини. Една хубаво направена диаграма за даден процес е често по-ценна от 1 час обяснения. Относно обясненията, М. Уин е обаче определено по-добър от М. Чия (може би понеже последния не си служи така добре с английския), но пък Чия дава толкова много неща, че наистина има безценни практически идеи. Така че бих посъветвал всеки, който се интересува от тази тематика да мине поне един курс било то с Чия, Уин, Хуан Ли или който е да е друг жив човек с разбиране. Разликата с учене само по книги е от земята до небето.
Предимството на това да минеш един и същи семинар с различни хора, е че ти позволява да задълбочиш разбирането за процесите, което пък ти помага да намериш своя път, които определено няма да е абсолютно същия като на тези, от които си се учил. Не по-малко полезен е и факта да се срещнеш и общуваш с други хора, които практикуват подобни неща.
Ще завърша с това филме , което Мантак Чия ни пуска няколко пъти, защото в медитативните практики се случва същото нещо.
Ако някой се интересува от нещо конкретно от семинарите или от практиките в тях, нека го изрази и ще допълня с каквото мога.
|
Даоска Алхимия и будиска Пхова
