Понеже аз започнах това и въпреки че нямам никакво време, сядам да ти отговоря, защото отговорността е моя.
Какво загуби damask, кой е изгубил нещо? Не те разбирам?
Аз съм тук във всичко това, как бих могла да съм някъде другаде, къде бих могла да бъда!
И ти говоря за празнота. Не пустота, а празнота – има голяма разлика. В пустотата има липса, но празнотата, за която ти говоря е изпълнена докрай. Нищо не можеш да сложиш в нея, нищо не можеш да махнеш от нея, тя е едно Цяло.
Не ме е страх от шамарите, шамарите ме държат будна. Не осъзнаваш ли, че те настъпих, въпреки че бях наясно за възможността да получа шамар? Ти си толкова спонтанен/експанзивен, виждах много добре, че именно това ще стане. Но нещо в теб ми придърпа вниманието, а аз слушам много внимателно, когато нещо ми дръпне вниманието, затова действах. Искам да разбереш, че в това няма нищо лично. Слушам нещата и когато усетя, че трябва да направя нещо, го правя.
Най-важното за мен е, че при взаимодействието с теб (и другите) се виждам. Оглеждам се в ставащото.
Ти ми помагаш да се огледам damask, затова ти благодарих, помагаш ми да се Видя.
Всичко е интерпретация, когато става дума за ума, всичко е интерпретация. Ако дигна ръка към небето и ти кажа: виж, смяташ ли, че ще видиш това, което и аз виждам, смяташ ли, че двамата ще видим едно и също? Ако видим едно и също, няма да има нужда от говорене, няма да има нужда от каквито и да е думи. Това ще е изживяване, ние двамата ще сме едно в това изживяване. Тогава няма да има никакво интерпретиране, абсолютно никакво. Ще виждаме едно и също.
Ето ти прост пример: аз ти казвам празнота, ти разбираш пустота...
За мен вниманието е важно, много е важно...
Можехме да обсъждаме със седмици темата за вниманието, но това щяха да са само думи. Тук преповтаряте толкова много неща, преповтаряте до безкрайност и постепенно смисълът започва да се губи. Затова вместо да ти говоря, действах. Показах ти на практика, как умът ти интерпретира всичко, до което се докосне. Как вниманието ти се „закача” за различни неща, но когато не ги осъзнаваш, ги интерпретираш. В самото начало те предупредих, гледай небето (в мен), а не облаците (думите), предупредих те, но ти не го разбра. Казах ти, виждам буда в теб, с това ти казвах, че гледам същността ти, буда в теб, твоето непроменливо небе, а не това, което пишеш, че удряш шамари или се присмиваш. Ти пак не го разбра. Тук толкова често използвате тези думи, че те са се изпразнили от смисъл. (Казвам вие, защото пиша само от няколко седмици тук, а има хора, които пишат с години).
Виж как в това, което писах на Мирослав, ти придърпах вниманието към точно определени неща, и ти ги интерпретира точно по начина по-който предполагах, че ще го направиш. И не само ти. Сега, в повечето хора, четейки написаното, веднага ще се появи рефлексът „гледай я, мисли се за по-умна от нас и че може да ни води за носа”, но тук умът няма нищо общо. Първо съм наблюдавала как моето внимание се закача/придърпва от разни неща и затова знам, че и вниманието на другите ще го направи... ние всички боравим с едни и същи модели на поведение.
Не говоря отвън, говоря отвътре.
Ти от кой си, щом казваш че вие ще загубите и те ще загубят?
Огледай се.
Искам да ми кажеш, къде точно съм казала, че някой ще изгуби нещо? Това е твоя интерпретация. В нищо от това, което съм писала не съм казвала, че има разделение между мен и теб/вас. Ти си го интерпретирал по този начин. Как би могло да има разделение, като сме едно небе, една същност, аз съм в теб/вас и ти/тя/вие сте в мен. Ако аз направя нещо, по един или друг начин то ще се отрази на теб/на нея/на вас, ако вие направите нещо то ще се отрази на мен. Всяко разделяне е глупост и никой нищо не може да изгуби, дори глупостта си, защото като всичко останало тя е просто илюзия на спящото Съзнание.
Всички слушаме, говори истината,
...какво си ми бебенце (казвам го с нежност ). Коя истина, твоята или моята?
Двама слепи били поканени на обяд в техен общ познат. Когато пристигнали домакинът ги настанил на масата, извинил се и се отдалечил за малко. Единият слепец казал: „Каква хубава, просторна и слънчева стая.” А другият отвърнал: „Не ставай глупав, стаята е малка и ужасно задушна. Защо не вземат да отворят малко прозорците”. В това време домакинът се върнал и казал: „Моля ви да ме извините, жена ми се накара, че съм ви настанил в беседката на двора в дванадесет часа на обяд, когато е най-голямата жега.”
И затова те питам, коя истина, твоята или моята?
Дай Аза да го видим.
Давам го, вижте го.
Можеш ли да кажеш извинявай?
От една страна извинявай, ако от това имаш нужда – от друга, аз съм отговорна за действията си, извиненията не ме интересуват освен, ако не ги приемем като форма на изразяване, използвана при някакво осъзнаване.
Затова: ИЗВИНЯВАЙ damask, – провокирах те умишлено, осъзнавах всичко, което съм писала и поемам пълната отговорност за всяко действие и бездействие от моя страна.
Сражавай се или бягай, това са двата пътя на страха – Ошо
Нямам желание нито да се сражавам, нито да бягам – просто си стоя тук изцяло отворена към теб.
Харесва ми когато се държиш арогантно (разгеле да го видя Огъня в теб). Харесва ми и когато се държиш и поетично и нежно. Сигурно ще жениш Огъня и Нежността в теб?
Мирослав е прав. Това е едно от нещата, което ми дръпна вниманието към теб. Много силно ИН и много силно ЯН. Провокирах те по този начин, защото усетих си силен. С голяма част от хората пишещи тук не бих си го позволила.
Хайде Лора, няма страшно ако някой се присмее ще му дърпам ушите
Смехът е отваряне damask, нека да не те притеснява това, остави ги да се смеят на воля...
И пак ти благодаря
|