Знаеш ли, тези проблеми се коренят в детството. Когато родителите не са ни давали пълната си любов и подкрепа. Поставяли са ни условия, за да получим тяхното удобтение, за да ни кажат че сме добри. Аз преди също имах този проблем, не се обичах, постоянно исках нещо да променям в себе си, постоянни изисквания, мислех си че трябва да съм съвършенна, за да бъда достоина да получа любов. Постоянно исках да помагам, за да се чувствам "някоя". Исках да съм можещата и всичко знаещата, за да получа уважението на останалите, а когато бях тъжна и сломена се криех от целия свят, исках да оставам сама, за да не ме видят в това състояние, защото трябваше да бъда все силната и разбиращата, сякаш аз нямам право да се отпусна и да бъда малко дете, сякаш нямам право да плача и да чувствам. и си казвах нямали някои които да ме обича такава, каквато съм, да се отпусна да бъда себе си?
Е това което искаме от вън, трябва сами да си го дадем и си го позволих . Позволих си да ме боли, позволих си да си споделям чувствата пред другите и да бъда себе си, каквато и да сум без да се осъждам. Приех ги всичките тези работи за себе си, видях всъщност, колко съм била наранена от родителите си, колко е било наранено моето достоинство и уважение към мен самата. Но аз не съм това, това са моите травми, но аз съм много повече от това. И така започнах да не вярвам на мислите в главата, а да се доверявам на моето усещане и да го следвам и така започва истинското себепознание, не това което трябва да станеш, а това което си ти! Истината е в теб, само се вслушаи в нея. Когато съм гневна, удрям по възглавницата, когато ми се плаче- плача, когато искам да кажа на някого, че го обичам го казвам, просто каквото почувстваш прави, а не това което си мислиш. Просто малкото дете в нас е повярвало на това което е видяло в миналото, в детството, но сега сме вече големи хора и ние можем да се погрижим за това малко дете в нас, да му позволим да бъде себе си.
А ти позволяваш ли си да се разгневяваш, въобще какво мислиш за гнева?