Като спомена за тези чеченски бойци се сетих за една вечер, прекарана с група мъже - съвсем обикновени, общи работници, тираджии, монтьори, без образование или някаква перспектива за развитие.

Имаше едно момче на 36, на височина и с телосложение колкото мен, с физиономия почти като онзи с обръснатата глава от филма "Трейнспотинг".

Десет години е бил в армията, бил в Косово. Когато темата на разговорите отиваше натам, той само казваше - "спрете, че сега ще заплача", очите му се насълзяваха и разказваше едвам. "Нищо не можеш да направиш. Бяхме просто там. На единият ден раздаваш на децата бонбони, на другия ги виждаш убити по улиците. Не можеш нищо да направиш". Най-близкият му приятел, който му е като баща, се разлютяваше, че ако той бил там, щял да изпотрепе наред всички мръсници, убиващи деца, ако това означавало и той сам да умре! Момчето гледаше в стената, вдигаше рамене и казваше тихо - "Трябва да изпълняваш каквото ти кажат. Не може сам. Не си сам." Очите му се пълнеха със сълзи и се разтреперваше, докато другите престанат да говорят за това. От тогава напуснал армията. И понеже нямал друга професия му намерили работа в бранша "Еrlebnisgastronomie". Разнасял напитките в бар с проститутки.

На мен пък ми се стори много свестен, макар и простоват. Трябваше да преминем една гора в пълна тъмница в 3 през нощта, през пътека цялата в корени, кал и опасност да се търкулнеш отстрани в реката. Това момче през цялото време си правеше шеги с приятеля си и се заливаше от детински радостен смях. Дори ни светеше с единствената светлина от мобилния си телефон и ни караше да се чувстваме спокойни и сигурни.

Стори ми се много по-жив от нас....много по-близо до всичко...