Това е трудно да се "дефинира" точно...
Вече съм споделяла за вътрешната тишина, която настъпва в полето около него. Може би първо това съм почувствала. Или пък ме е привлякло това, че съм си намерила твърде "достоен противник", че чак свръх силите ми... нали знаеш колко важно е това за мен Абе, демек, намерих си Майстора :) Има и много други неща, които ми е трудно да опиша, защото са в сферата на мълчанието. Усещането за интензивност, за вътрешно раздвижване, за генериране на сила, смелост, желание да се самоизследвам и самооткривам. Нещо съвсем ново, може би предчувствано (както си казахме в съседния клуб), нещо, за което дълго съм се готвила...

Във всеки случай за мен на този етап няма нищо по-плодотворно от това, което отнасям от ашрама в живота и започвам да го проверявам, отстоявам, разбирам. Въпреки усещането, че понякога съм напълно загубена. Нали за да се намериш, трябвало да се загубиш, казват :-)

"Нашите" ашрами са в малко по-особен вид, не като индийските... поради различни причини. Случват се 2-3 пъти в годината за по 10 дена и за мен това е едно благословено време. Сякаш съм кацнала на Марс. Там няма нищо и никой, което да ми е познато, да ме свързва с външния свят, аз дори отказвам да ходя до магазина да си напазарувам. Там има единствено това "мен", което изучавам и Духа, който ме води. Това е лукс в един свят, непрестранно изискващ, очакващ. Не трябва да съм хубава, не трябва да съм на кеф, не трябва да съм гладна в определено време, не трябва да ми се говори - каквато съм, такава. Всеки е благословено зает със себе си. И аз мога да си позволя от нищо да не се интересувам и с никого да не се чувствам обвързана. Просто да съм изцяло аут оф спейс, аут оф тайм.

Разбира се, това е възможно и "добро" поради сравнително кратките периоди, в които се случва. На ашрам енергиите около Учителя са толкова висококонцентрирани, че и да искаш, нямаш капацитет да се идентифицираш с нещата, в които иначе се вкопчваш. Просто е ясно (или поне на мен) за какво си там и би било кощунствено да не употребиш всяка секунда.
Но всъщност това време е крайно недостатъчно, за да преработиш уроците, а и мястото е неподходящо, за да ги преживееш. По-скоро ги събираш в куфара си и ги отнасяш в света, където те започват един по един да те провокират. И това е истинското осмисляне, прилагане, научаване, преживяване.

Ашрамът е възможно най-защитената среда, освободена от междуличностни взаимоотношения. Знаеш, че каквото и да ти се случва там, просто е окей. Никой не те осъжда, никой не те наблюдава, сякаш си зелено човече, защото всички знаят, че седят в една и съща лодка. И позволиш ли си дори миг на духовно високомерие, отплатата следва начаса свише. Там съществува една такава деликатна атмосфера на състрадание и уважение към процесите, които протичат във всеки един... Именно Ошо казваше, че в комуната има среща, но няма взаимоотношения...

За мен на този етап ашрамът е алхимичната лаборатория, а с добитото злато после излизам в света, за да го проверя в реални условия. Питам се дали това не е дефицит на установените ашрами. Дали не ставаш бебе в епруветка... или пък, напротив, имаш много по-голяма свобода да се посветиш на това, което наистина искаш за себе си. Може би някой ден и това ще имам възможността да изследвам и открия за себе си...

Това е моето преживяване, съвсем пряко и без никакви теории. Мисля, че започвам да разбирам защо толкова наблягаш на споделянето, а не на теоретичните разработки. Просто теорията не работи на практика. Само понякога се чудя дали тази експанзивност, която явно ми е присъща, не ми пречи да генерирам в себе си необходимата трансформационна енергия в тишина... Уф, това е една от много актуалните теми... но не й е тук мястото... темата за разединението...

Devotion frees.