Имало едно време едно обикновено момиче, ама съвсем обикновено, но ...винаги има едно -но, то било и е много любознателно и отгоре на това смело. Е, няма как да научаваш и откриваш нови неща ако не си смел. Да, но случвало се да попадне в ситуации ,от които трудно се излиза, но смелостта и помагала често,но един път...само един път...
Тя се озовала в средата на голямо блато,с ужас вижадала как то сантиметър по сантимерър я поглъща и нищо не можело да се направи. Събрала цялата си смелост и кураж, всичките си сили и тези дори които не мислила, че има и се опитала да се измъкне,но...винагиима едно-но...не успявала. Викала на приятелите си и хората стоящи на брега на блатото но те и обърнали гръб. Защо?-тя не знаелаа и нямало време да се замисли. гледала с молещи очи към познати и непознати но виждала само подигравателни усмивки и хубавите им гърбове.
Погледнала слънцето и небето и си спомнила, че и останали само мечтите, в които вярвала, че са единственото място където може да се скрие,когато стане напечено. Помечтала си , безразсъдно и наивно, както винаги,как може все пакнякой да и помогне, тя била човека който помага и колкото и харесвало това, толкова мразила да и помагат и да се чувства безсилна...помечтала си...
И тогава...и само тогава....
видяла в далечината блестящо кълбо от прах, когато то са приближило, тя се загледала внимателно, забравила дори къде се намира и
О,невероятно!
От мъглата се появил смел конник, с блестящи допехи, силни ръце и горди очи
Не може да бъде-помислила си, но..винаги има едно-но,нали си спомняте, че тя харесвала мечтите, а и вярвала в невероятното и...
и си помислила
-Как можа да дойдеш точно сега, не съм гримирана, нямам прическа, виж на какво приличам, и къде съм се набутала...
-Красива си- казал рицаря на честта.
-О,- свела тя срамежливо поглед.
-Искаш ли да ти помогна?
-Не, казала тя,аз ще се справя сама-не искала поне за глезана да я мисли.
той се усмихнал нежно и уверено
-Дай ми ръка, аз ще ти помогна, не се страхувай ...
-Защо да го правиш?
-Защото ми харесва да помагам, чувствам се силен, а и не мога така да мина покрай теб ида не ти помогна-казал той, докато и подавал силната си ръка и я гледал с поглед вдъхващ доверие.
-Но аз цялата съм в кал-казала тя засрамено
-Не се притеснявай, ти трябва да си вярваш, ти си силна, красива си, умна си, просто в момента си в това положение, трябва да се харесваш, да си вярваш, да не те интересуват какво казват другите, дори да не те интерисувам аз...
-Красиви думи-казала тя и им повярвала
Подала си треперещата ръка, цялата в тиня, но..винаги има едно-но, честна искрена и приятелска, подала я с готовност и радост, така като се подава ръка на истински приятел и казала:
-Здравей, аз съм...няма значение и ти кой си, невероятно е че дойде...вярвам ти...да тръгваме...
Рицаря се усмихнал,на него това не му коствало нищо, хванал я смело и дръзко и спокойно я сложило себе си на седлото и бавно тръгнал по водата, с цялото достолепие на рицар на честта ...
Тя притихнала зад него се мъчила да повярва, че не сънува
Искаш ли да ти разкажа нещо докато стигнем до брега,за дане мислиш за глупости-казал мъдро той
-Искам-казала тя, толкова харесвам приказки
и той и разказал една вълшебна приказка...за принцове и принцеси

И един ден те стигнали брега там където е края на блатото и началото на сушата...
-Аз трябва да тръгвам сега-казал рицаря и се качил на коня си
-Не вярвах че съществуваш...и утре сигурно пак няма да вярвам, че те има, но никога няма да те забравя
-Вярвай в себе си-казал той
-Сега тръгвай-казал рицаря и се обърнал и яхнал коня и изчезнал на там от където се появил ...
тя ли?
Тя постояла още малко на брега загледана и неразбираща нищо, само с чувството, не, без чувства само с вяра
После и тя тръгнала с една сълза през рамо, объщала се няколко пъти с надежда назад, но него го нямало там и не искала да го има, той сега е някъде и помага на други, така е най-добе...
-Нека бъде там, с тези на които е нужен и тези които вярват в нереалното за да повярват в него, в рицаря на честта
Тя взе едно малко камъче и го хвърли в блатото...
-как можах да се набутам там?
-Но ако не бях...как щях да знам че невъзможните неща се случват с невероятните хора
Погледна още веднъж назад...
но той и каза винаги да гледа напред
-Разбира се, че беше прав
тя му беше признателна и затова което беше назад и никога няма да се върне и затова, че беше толкова умен да я остави да върви сама напред
Тя се усмихна през сълзи, с бърз жест ги изтри, уверено вдигна глава и тръгна,но.... без-но, този път нямаше -но...тръгна смело напред...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите