Отдавна не бях разказвал за звездните си пътешествия, а щом има слушатели…
Не знам кое по ред беше това пътешествие, след годините в космоса и релативните ефекти на полетите и престоите в близост до Швардсшилдовите диаметри на масивните тела, човек губи представа за времето. Всъщност, за времето исках да разкажа, защото при описваното пътуване попаднах на мястото на което времето бе спряло. Не, не става дума за замръзването на времето при гранични светлинни скорости или за хоризонт на събитията. Става въпрос за един особен сорт космически обекти, представляващи 4% от така наречената тъмна материя, или около 1% от масата на Вселената. Блуждаещите планети. Въпреки очевидната тавтология на този израз, по правилен не съм срещал, поне не сред разказите, които и аз съм слушал. Ще ги опиша накратко. Блуждаещите планети са, тъмни звездни обекти съставени от същите материали, от които са съставени и планетите в коя да е звездна система, за разлика от последните, обаче, те нямат светило около което да обикалят и чиято светлина да отразяват. Повечето блуждаещи планети са нереализирали се слънца, струпали достатъчно вещество за да успеят да го задържат, но недостатъчно за да пламне в тях огънят на ядрените реакции. Не за тях обаче искам да разкажа, а за онази още по рядка категория междузвездни тела, откъснали се някога, поради някакъв катаклизъм от своето светило и започнали едно безкрайно самотно пътешествие в безкрая. Именно на едно такова небесно тяло попаднах, при една от безбройните аварии на бръкмата, която ми служеше за превозно средство. Срещата на един звезден пътешественик с обект от описаната категория е изключително рядка, поради факта, че едва ли някой без да вижда нещо би го намерил, особено в космоса (най малкото защото не можеш да запалиш “купата сено”, за да намериш сред пепелта “иглата”…). Подобни срещи стават при непредвидени обстоятелства, такива като очакваните но винаги изненадващи ни аварии на стари превозни средства…
Още отдалеко видях, че този свят който се разкри от тъмата пред мен, е необикновен. В невероятно силният прожектор на Бръкмата проблеснаха безбройни изкуствени спътници, замръзнали и замлъкнали отдавна, това естествено породи живият ми интерес, към света долу, още от малък препрочитам книгите на Марек, представящи археологията като невероятно приключение и в мен се събудиха отдавна заспалите демони на “нарушителя на спокойствието на мъртвите”. Още докато снижавах, взирайки се в разпръснатите под мен градове, мостове прострели се над някогашните океани и кули издигащи се над върховете на планините, трепетът от докосването до нещо толкова величествено се усили до непоносимост. Едва кацнал, вече навличах скафандъра и заотварях шлюзовете. Излязох …и бързо се върнах обратно, за да навлека върху скафандъра няколко одеала. Никога не вярвайте на рекламите, още повече на тези, които ви предлагат “невероятно устойчиви на студ скафандри”. Така навлечен с евтиния си скафандър, загърнат с няколко одеала, започнах да пристъпвам по улици, по които от хиляди, а може би и от милиони години не беше стъпвал нечий крак. Крачките ми безмълвно вдигаха облачета скреж от замръзналата, някогашна атмосфера на тази планета, а аз зъзнещ се вглеждах в немите сгради, надвиснали над улиците, смъкнах поглед и тогава ги видях, те всички бяха наоколо. Жителите, някогашните жители на този замръзнал свят все още бяха по улиците, в парковете и сградите на градовете си, също замръзнали, превърнали се в паметници на самите себе си. Повечето от тях бяха излезли от сградите и се взираха в някаква точка на небосвода, а когато проследих неволно застиналите им погледи се засмях тъжно над несъстоятелността на действията си, защото нито аз нито, който и да било след мен ще може да види отдалечаващото се светило, което прощално бяха гледали жителите на тази планета. Други от тях бяха замръзнали в лудешкият си танц, по улиците, едни подпрени в изнемогата си по стените, други изпопадали от нея, или от опиянение от местните напитки, всички желаещи да компенсират пропуснатите мигове от карнавала на съществуването си в танца от Карнавала на смъртта. Нито от едните, нито от другите можех да науча нещо повече за това КАКВИ са били ТЕ, какво са копнели и за какво са мечтали, затова продължих своята тиха разходка, внимателно заобикаляйки замразените фигури на космическият Помпей, по пътя си. Търсех отговори в паметниците им, извисили величествени фигури над площадите, но не знаех какво са увековечавали някога тези хора, дали славни победи в сражения, откриването на природни закони или хората изяли най-много за най-кратко време.
Почти се бях отчаял в търсенето си когато намерих четящия, или пишещия или просто замръзналия човек с Книгата. Седеше на пейка в някакъв парк, дали беше притворил очи над книгата, или беше задрямал не знаех, учуди ме това, че някой в последните мигове на живота си, както и на целия живот на света, който е обитавал можеше да излезе и да чете книга, на все по отслабващата светлина, на отдалечаващото му се небесно светило. Или този човек бе излязъл, за да чака именно мен, случаен пътник, отбил се на неговият отдавна мъртъв свят и питащ се, що за хора се живели тук? Едва ли някога ще мога да отговоря на този въпрос, както едва ли някога ще успея да се върна там, както и едва ли ще успея да упътя някой да намери този свят гробница и паметник на собствената си цивилизация, но взех книгата. Внимателно извадих книгата от ръцете на мъртвеца и започнах да се връщам, с вкочанени крайници и протекъл от студа нос (нещо доста досадно, за човек, чието лице е преградено със закалено стъкло от ръцете). В Бръкмата стоплих книгата, лъхвайки ме букет от замръзнали преди хилядолетия аромати, принадлежащи на света от който бавно се отдалечавах. Изпих чаша горещ чай от Herba Lingvica, както против настинката, която ме обхващаше, така и за да успея да възприема текста на мъртвият език на Книгата (тогава бях престанал да ползвам услугите на лингвистични машини, с характер). В нея имаше безбройни истории, които може да разкажа…

Всяка прилика с действителни лица и събития е умишлена и целенасочена