|
Седяха в градинката прерд болницата. Една от онези градинки, контрастиращи с шума и суетенето зад оградата, в които цари някакво обречено мрачно спокойствие. Бяха седнали на олющена пейка на една от алеите и говореха загледани в разцъфващите дървета.
- Не мога да сера. – каза по възрастния, загърнат с възголям болничен халат. Вятъра развяваше вече оределите му коси. – Освен болките и това. Е, сигурно щом храната сега влиза през вените ще трябва и да излиза през друго място.
Смехът му приличаше на звука от давещ се автомобилен двигател и постепенно премина в тежка кашлица.
- С какво се знимаваш сега? – отрони, след като успя да поеме въздух, повече за да си почине от говоренето.
- Пак пиша, – младият беше смутен, толкова, колкото се смущава всеки, който разговаря с някой осъден на смърт, не знаеше какво да говори, смущаваше се да говори за ежедневие пред някой, който скоро нямаше да има такова, смущаваше се и от това да обсъжда планове, пред човек, чието бъдеще бе предопределено. Да говори за настоящето му донесе облекчение и той стана по словоохотлив– пиша за несъществуващи места, описвайки заобикалящото ни, това как аз го виждам, пиша за собствено удоволствие. Разтоварвам се.
Другият го изгледа, накланяйки цялото си тяло, на една страна.
- А, четат ли те? Всъщност какво ли питрам, кой днес се интересува от това как някой вижда света, днес искат рецепти или споделени тайни. “Тайната на успеха”, “Как да станем по добри в…”. Това се продава и това се чете, направете това и това и ще постигнете това и това. “Път към съвършенството”. Прости универсални отговори на многолик и все по сложен свят. Парадокс, колкото повече светът става по сложен, толкова повече и хората се нуждаят от прост отговор, който да прилагат за всичко и всички. Ново универсално мерило.
- Всъщност, някой ме четат.
Отново погледна към по младия, в погледа му се четеше някаква критичност, но заедно с това ъгълчетата на учите му се набръчкаша от нещо, което го бе развеселило.
- Четат те такива, които в това, което пишеш, намират някакви рецепти. Виж, хората станаха топлкова различно и толкова пъстро облечени, а живеят според няколко правила, които се броят на пръсти и са прочели или в списание или са ги срещнали като мото на рекламен клип. За тези хора има отговор на всички въпроси и този отговор е с главно “О”. За тях “няма нищо по просто от това”, светът е едно събитие, което се повтаря непрекъснато в различни форми. Хм, трябва да им е много скучно и страшно…
- Страшно?- едва чуто повтори въпросително младия.
- Страшно. Виж тези в моята стая, единият се е захванал с изчитането на разни книги описващи живота след смъртта, а другият се е вторачил в една точка и не говори. За тях уникалността на състоянието им не е нищо повече от факт, от отвратителен и неоспорим факт, който не могат да преодолеят. Именно преодоляването е важно за тях, а не изживяването. Не живеят, а преодоляват, естествено е да преодолеят и живота си. – засмя се – Живот низ от пречки, които трябва да се преодолеят. Пфу. – ритна с крак по земята, вдигайки облаче прах. – Сестра ми затова не идва, брат ми заболя на трийсет и шест, аз също, майка ни и тя. Тя не може да преодолее това, че до тази възраст и остават няколко години, не иска да вижда бъдещето си в мен…
Мълчаха известно време, всеки гледайки в своята си посока.
- Отивай си, утре ще се видим пак. Сега вместо да сме под вашите лози и да пием ракия с баща ти, виж… Нищо след това.
…
Но не се видяха на следващият ден, както и не седнаха отново под лозата. На следващият ден младият отново дойде но го спяха на входа на отделениято. Възрастният вече не бил там, а в друго отделение. Лекарят в другото отделение попита младият дали е роднина, след като разбра, че не е, муказа, че възрастният е получил криза и изпаднал в клинична смърт. Младият попита има ли ЕЕГ. Лекарят, щом чу някакъв познат термин реши, че може бъде по сикрен и каза, че да този път няма, дори започнала некроза на някой от тъканите, така, че за някакви надежди не можело да става и въпрос, но такава била процедурата, не бил казвал това на близките за да не ги разстройва предварително, но ако младият можел, нека го направи. Младият сикаше, но не успя, отново му стана неловко пред съпругата и дъщерята. Премълча и се почуства виновен, че не им каза истината, затова и не отиде на погребението. Дълго носи вината в себе си, натрупа и още много вини, но не ги преодоляваше, изживяваше както радостите, така и страданието. Беше колкото добър, толкова и лош и продължаваше да пише. За удоволствие и да се разтоварва.
Всяка прилика с действителни лица и събития е умишлена и целенасочена
|
asd
