|
Вървя в Града на скелетите, някога този град носеше друго име и нямаше толкова скелети, някога градът беше един от най-големите, но вече са други времена. Хлапаците не биха рабрали значението на името на града, нито думите, които употребявах за скелетите. Не биха рабрали значението на ичречението "Тук виждаме служител във фирмата, който е бил застигнат от Катастрофата на работното си място. Ръцете му все още стоят върху прашната клавиатура и погледът му все още е вперен, с прашните си и празни очни ями, в отдавна загасналия монитор." Всъщност събитието довело дои умирането на градовете сам нарекох Катастрофата, предполагам така биха го нарекли и жълтите издания, ако все още съществуваха. В краката ми нещо изхрущява и ехото от звука апочва да се гони само между сградите, тишината тук е толкова голяма, че можеш да чуеш циркулацията на кръвта в слепоочията ти. Някога идвах тук с бойната машина и стрелях, взривявах сградите, погребвайки съдържанието им. Домакини, рухнали до кухненските уреди, двойки вкопчени в прегръдки, които няма да достигнат никога до екстаза, обгоревните торсове на самотните пушачи, заспали завинаги пред телевиорите си и хилядите малки и големи вещи, които говориха за това, че някога са били притежавани от някого, че някой им се е възхищавал и стремял към притежаването им, вещи говорещи не толкова за същноста на създалия ги, колкото за същноста на притежателяси, предмети чието съдържание се е самоизчерпало след като влагания в тях смисъл е иченал заедно с влагащите смисъл.
Не мога да кажа как и защо се случи Катастрофата, преди нея нямах никакви специални познания по медицина, нито съм предполагал, че нещо подобно може да се случи, не знам и защо точно аз останах жив, както и това, че продължавам да живея толкова дълго време. Един ден просто хората апочнаха да измират, не това не стана а известно време, случи се почти изведнъж. Спомням си бях на улицата, когато коли започнаха да връхлитат върху тротоарите, хора да рухват бе видима причина и без каквото и да било страдание, нямаше предсмъртни крясъци, никакви конвулсии, просто всички започнаха да умират тихо. Не разбирах какво става, паниката нахлу в мен, очквах всеки момент да настъпи и моя край, причината убиваща съгражданите ми не би трябвало да отмине и мен, но се случи. Оцелях. Търсих и други оцелели като мен, но не откривах. Първите дни след нещастието града все още беше доста шумен, виеха аларми на автомобили, включваха се високоговорители, които ме приканват да купувам най новите постижения в техниката, кулинарията и фармацевтиката, чуваха се шумове от пращящи телевизори и радиоапарати, които не приемаха сигнал. Тук там звъняха телефони, но когато вдигах се оказваха, че са предизвикани от автоматите за събуждане, за да напомнят за важни срещи и събития, които никога вече няма да се състоят. Лутах се така самотен и града, осветлението започна да отслабва, да замлъкват автомобилните аларми, радиоапаратите и телевизорите, в огромните супермаркети спряха ескалаторите, а сфетофарите по кръстовищата спряха да регулират и без това замрялото движение. Тогава започна да се появява и вонята. Натъпках багажника на един автомобил с консерви и сухари, зазредих реервоара му с гориво от съседните мъртви воила и тръгнах. Обиколих много градове и селища и навсякъде срещах едно и също, мъртъвци, тишина и смрад. Отказах се да търся други оцелели, отказах се да превъртам скалата на радиоапарата в колата си, отказах се от други картини в други градове и заживях в гората. Домът в който се нанесох бе недалеч от града в които сега се намирах, имаше всичко което ми бе необходимо, а града разполагаше с хранителни запаси, които биха ми стигнали за оставащото ми време. През всички тези години не боледувах, нито веднъж, после години започнаха да стават десетилетия, след това столетия, храната все пак свърши и бех принуден да започна да отглеждам животни и разстения, често бърках, но се и учех. Поставях си различни цели. Построих каменна пристройка към къщата и я иолирах добре, пренесох всички книги, които бяха оцелели пре това време и ги запечатах в нея, четох, пеех, разглеждах звездите пре изоставени телескопи, строях, вандалствах в мъртвия град, почти загубих разсъдъка си, когато един ден се появиха Хлапаците. В началото не можех да повярвам, те носеха сечива, явно си говореха по между си, грееха се край запалени от самите тях огньове и пееха. Как само пееха. Всъщност, така ги открих, по песента им. Когато открих иточника на тази страна и непонятна песен помислих, че е настъпила последната фаза на моята лудост и избягах, но на следващия ден отново я чух, на по следващия пак, пак се прокрадвах и пак ги наблюдавах. Изучавах навиците им, чудех се как да не ги изплаша щом се появя,а после след като дълго време им оставях храна и подаръци най накрая се показах. Личеше си, че са уплашени, но не избягаха. Бавно научих езикът им и не преставах да се питам от къде се бяха взели. Започнах да им разказвам приказки, за славниото минало на градовете, за предназначението им и края им. Научих ги да отглеждат животни, показах им как да употребяват и намират металите, а те бяха в изобилие в града, да шият и ползват дрехи. Хлапаците започнаха да ми се отплащат, носеха ми храна, седяхме до огъня и ми разказваха зза своето ежедневие, а им раззказвах още спомени и т.н. До днес, днес почуствах, че остарявам, света сега е млад и няма нужда от старци като мен, с нищо повече не мога да помогна на Хлапаците и се чувствам като изкопаемо сред техния свят, не разбирам напълно желанията им, нито мечтите им, а и престанах да си задавам въпроси. Уморих се. Единственото което ме развеселява са самите Хлапаци. Кой би предположил някога, че един ден щом човека изчезне неговото място ще бъде заето от един от най старите му спътници и врагове. Плъховете.
Всяка прилика с действителни лица и събития е умишлена и целенасочена
|
qwerty
