|
Бих искала малко да поговорим за онова така близко и толкова далечно чувство, онова абстрактно понятие, което не казва нищо - любовта. Защото за любовта не може да се говори или пише, тя се усеща, тя се живее. Всички думи /и мисли/ за нея не могат да се доближат и на светлинни години. И все пак...
Та хрумва ми напоследък - нали има една теория, която казва, че не е нужно да се питаш другия обича ли те още или не, защото знаеш; любовта тече между двамата, значи трябва само да погледнеш в себе си, за да видиш там ли е, каква форма е приела, до каква степен - и ако я има в теб има я и у Него. Че напоследък, гледайки в себе си и не намирайки почти нищо, което да е останало там, почти забравила напълно какво е това чувство, само опитваща се да прикачвам етикети на нещата, които я наподобяват, се върнах малко назад във времето, за да усетя, да върна, да извикам онези чувства, които намериха живот тогава у мен. Та попаднах на едно писмо, което написах тогава, мислейки че отново Го губя, и че отново мога да бъда силна и да си отида. Ще го цитирам тук, за да ви доближа малко до това.
"Отивам си. Това е, може би, последният ми контакт с теб. Исках само да знаеш, че винаги ще те обичам, но така ме боли. Не мога без болка да минавам по тези улици, да гледам познатите места, непоносимо е, непосилно, разкъсва се сърцето ми, сълзите ми текат и всичко губи форма. Ти беше целият ми свят. Чувал ли си за банкнотата, чиито разделени половини нямат стойност ако не са заедно? Така се чувствам без теб - без стойност, без съдържание, думите ми не означават нищо. Винаги ще бъда с теб, ако не физически и материално, то с ума, със сърцето си, с цялата си душа. Това не можеш да ми отнемеш и забраниш. Нямаш власт да ме накараш да спра да те обичам. Обичам те безусловно, независимо от всичко, независимо, че съм се чувствала пренебрегната, не важна, оскърбена, изоставена; че ме криеше от всички, все едно съм нещо срамно. Всичко приех, защото вярвах, че си заслужава. Вярвах, че ти принадлежа, че съм твоята жена, ако не пред хората, то пред Бога. Бог, Бог... Ти беше за мен Бога, ти беше храната, водата, слънцето, въздухът, който дишах. Теб пиех, теб ядях, за теб живях. Сега слънцето угасна, храната изгуби вкуса си, водата не утолява жаждата ми. Гладна съм, жадна съм, и толкова ми е омерзително всичко. В моменти на болка ми минаваше през ума да се нараня повече, не издържах вече, не исках, не можех. Толкова ми е студено. Чувствам се грозна, глупава, мъртва, грешница. Викам и удрям, крещя и плача - никой не ме чува, все едно съм безгласна, няма. Светът потъмня и погрозня, затвори се. Привързах се така силно. Към тихия успокояващ глас. Към силните ръце. Исках просветрение - паднах. Търсех рая, намерих се в ада. Понякога още чакам да звънне телефонът. Понякога те виждам в рамката на вратата, на фотьойла. Разкъсана и изкормена. Без опора, без утеха...
Не бягам. Отивам си с пълно съзнание. Дълго мислих, много време мина, за да изкристализира решенито, не исках да е пристрастно, от болка, от страдание, а да е ясно и чисто. Дойдох тук заради работата, отивам си заради по-добра работа, така е логично /но не и вярно/. Не ме задържа нищо, изгубих любовта, остана само страданието, а ми е непосилно вече да го понасям. Изплуват призраци от миналото, не напълно забравени, но не будещи никакви чувства, стряскат ме малко. Но ще се върна там - в лъскавите офиси, подходящата среда, приятелите и враговете, сред блестящите делови хора, с празни погледи, празни души, но кръгът ще се завърти отново, бурмата ще намери мястото си в добре смазаната машина и може би отново ще се засмея, слънцето ще заблести, тревата ще стане зелена и ще бъда щастлива.
Сбогом, любими.
Сега съм без сърце. То остава при теб. Ето пак напират сълзите. Боже, защо боли толкова. Подути клепачи, безсънни нощи, не мога да изляза от това. Казват, че стойността на човека се измерва по това колко силна болка оставя след себе си у другите. Болката ми за теб е непоносима, невъзможна. Утихва за малко, успявам да се разсея, но само за да събере инерция и да избухне с нова сила. Зная, че тя ще мине един ден, но това не ми помага сега. Зная, че ако изгубенота се върне, ще го изпусна отново, но това не заглушава копнежа ми. Защото не стига. Не стига дори да сме заедно и всичко друго да бъде забравено и отдалечено. Няма да стига никога, странно и ужасно няма да стига. Щом кристалът е разбит, човек може само да го залепи отново и нищо повече. Да го залепи и да наблюдава разбит блясък, който е бил някога сияние. Нищо не се връща. Нищо не се повтаря. Нищо. Само залепен кристал. Мигът е отлетял. Вълшебният кръг е счупен. Страданието остава. Но надеждата е разбита..."
Сега четейки това, намирам, че е било само една силна привързаност, болезнена нужда, която сякаш се е облякла в думата любов. Но, все пак, е имало и момента, знаенето, че това е малко, че не стига: " Не стига дори да сме заедно и всичко друго да бъде забравено и отдалечено. Няма да стига никога, странно и ужасно няма да стига. " Значи, изживявайки това, оставах със знанието, че има повече, но не разполагайки с това "повече" копнеех за познатото, близкото, за това, което можеш да имаш. Знам, че не съм много красноречива и едва ли мога да ви доближа до това, което ме вълнува така "живо" сега - за тази близост, възможна близост между хората - докъде може да стигне и, все пак, има ли отвъд нея? Защото има един израз: "дотолкова, доколкото могат да бъдат близки хората". А по-натам?! Питам ви, помогнете - КАКВО СЕГА?
Ненавиждам вече това плъзгане по повърхността, невъзможност да се влезе и на милиметък по-навътре, не оставяйки никаква следа в съзнанието - чувствам се вече като хартиена кукла, която говори, смее се, подхвърля забележки, хората идват и си отиват, минават просто като герои от поредния сериал, никакво чувство, никакво отношение, просто минават, а аз си гледам отстрани /но не смесвам това с онова качество на наблюдателя, което търсим в нас, защото не носи очакваното удовлетворение, не носи желаното спокойствие, а само тревога и трескавост/, дори уж т.нар. ми "близък човек" за мен има стойността на една красива картина висяща на стената в стаята ми. Защо съм така объркана и безсилна, в пълна невъзможност да помогна на себе си? Какво се обърка, къде отидох аз, умрях ли / дори забравих вече да мисля за косата си/? Какво става, защо заспах толкова дълбоко, че къщата ми да се запали, вероятно само ще се обърна на другата страна и ще засънувам с по-голямо усърдие кошмара си? Толкова ли се привързах към страданието си, че вече не мога без него? Защо всичко стои там отгоре и се плъзва покрай мен? Къде остана съзнанието, БУДНОСТТА? Как да си помогна? Хрумва ми само това, че се взимам много на сериозно.
Питам ви конкретно /и отчаяно/ и не бих искала да ми отвръщате със същите абстракции, с които аз говоря, но за мен това е възможно най-ясното, възможно най-близкото.
SOS - давя се, и няма въздух, няма светлина!!!!!!!!
|
За любовта
