|
Доста години се трудих. Извървях дълги пътища. Пот се ля, книги се четоха, учители помагаха. И всичкото това............за да се върна там от където започнах, преди дванадесет години. На човека е присъщо да се хвърля на високо. Да иска направо да медитира, да събужда кундалини да отваря третото око, да става санясин, да постигне просветление. И винаги без да губи време се насочва направо към целта. Загубих много време, за да разбера най- накрая, че до целта се стига като се нареждат безброй малки тухлички. Лъвския скок не се прави от веднъж, нито от хиляди опити. Целият ни живот ще мине в опити и блянове по изконното, без да се спрем и да прозрем истината. А, тя е, че малките неща са причина да се появят големите. Първо са малките стъпчици, миниатюрните. После са по- големите крачки, и т.н.
Ако навместо да се хвърлям нависоко, бях започнал направо с "бавния", постепенен път, вече да съм реализирал много, но на мен ми се видя, че той е твърде бавен и нещата са твърде прости, затова си казах, напред...
И преди време знаех нещата, защото ми бяха казани и сега ги зная, но сега знам, че само това е пътя. Прескочи кобила има само в приказките.
И преди съм държал "ключове" в ръцете си, но съм си мислил, че са за гората, пък те били за Самадхи. Пътят към Самадхи е дълъг. По- точно постепенен.
Без яма и нияма, без контрола на позата, без контрола върху прана, без оттеглянето на сетивата(пратяхара - която отнема най- много време), не може да се премине към Самияма(дхарана, дхияна и самадхи).
Не се коря за загубеното време, може би е за добро. Не си поставям и цели, но със сигурност знам на къде отивам и какъв е пътя.
Моят съвет е, да не се хвърляме по големите неща, а да дръжим малките. Вяра, само на опита. Всички говорим за големи неща, а може ли едно камъче да повдигнем с мисълта си, па дори и миниатюрно. А, как ще повдигаме планини тогава? Как ще имаме вяра в Бога, като нямаме вяра в себе си? Как ще обичаме Бога, като не обичаме себе си. Това не е егоизъм, просто космическата любов, изисква космическо съзнание. Човек трябва да добие увереност в себе си, да реализира, дето се вика, Бога вътре, па тогава единството с цялото, просто ще го види. Инъче не го вижда а си го представя. Който казва, че има вяра, да повдигне едно камъче само с нея и ще му сваля шапка. Ще каже, Христос е казал, ще искате поличби, но няма да ви се дадат. Но разликата е, че той е можел, а ние не. Едно е да можеш, но да не го направиш(от смирение), а друго да искаш пък да не можеш.
Ние сме седнали и викаме, любов, любов. Е, с викане не става. И Самадхи да викаме, пак не става. Лозето не ще молитва а мотика.
За една година, може да се постигне, пратяхара. За първите степени не говоря, въобще, смята се, че до започване на тази работа са овладяни. От там нататък ще говоря, като стигна до там. Сега работя върху самото начало, яма, нияма, шлайфане на позата, контрол върху прана и началните упражнения за установяване контрол върху ума.
Това е ако човек иска да постига реални резултати, а не мними. Освен осъзнаване, не виждам приказките да водят до някъде другаде, но това осъзнаване е пак ограничено, защото самото съзнание е ограничено. Само свръхсъзнанието, може да даде истинското осъзнаване.
Пародия господа, ние само си представяме, че сме осъзнати, изпълнени с любов, вяра и пр. Няма такава гара...
|
За труда...
