Това усещане за щастие, за което ти писах преди дни, то не ме е напуснало и сега, макар да се поуспокоих от моментната еуфория на простичкото си откритие.
Като писах "щастлива съм да се съглася с теб", исках да споделя не просто, че съм щастлива (защото щях да бъда и без да го споделя с някого тук)- исках да споделя колко е невероятно да усетя върху себе си истинността на твърдението ти, че протегната ръка получава подкрепа! Не знам кое беше по-невероятно усещане- дали облекчението и надеждата в момент на криза, или онази мъничка стъпка, която УСПЯХ да направя, протягайки ръка (а буквално- "позволих" си да поговоря откровено за състоянието си в онзи момент с човек, който знаех, че може да ми помогне, но с когото никога не бях си позволила да разговарям, а го познавам повече от година!). Бях щастлива да усетя подкрепа, а винаги бях получавала подарък или милостиня и в това виждам изключителността на това събитие за мен- една малка преоценка или по-скоро преосмисляне на даването и вземането. Защото всъщност те са такива, каквито ги възприемаме ние. Те са изпълнени с това, с което ние ги изпълваме.
Аз нямам претенцията или илюзорната представа, че съм си самодостатъчна. Много неща в мен все още ме правят зависима.
Казвала съм и преди, че според мен животът не е това, което се случва, а това, което ние правим с него (със случващото се). Имам предвид, че и щастието, и нещастието ни зависят само и единствено от нас, от начина, по който гледаме на нещата в живота си, по който ги оценяваме или изживяваме. Това е гледна точка, която ментално не е трудно да бъде изведена като идея. Проблемът и тук е да се реализира такова виждане до ниво на подсъзнание.
Не мисля, че човек трябва да се откаже от каквото и да е. Мисля, че трябва да се опитваме да проникнем до същността на нещата и да ги изживеем докрай и осъзнато. Тогава те престават да ни владеят.
Сещам се, един приятел ми разказваше как баща му, преди да почине, му казал:"Сине, помни от мен, каквото и да правиш- не оставяй сърцето си никога без любов!". И ми казваше как едва години след това е започнал да проумява тези думи.
Накъдето и да вървим, можем да се освободим само то това, от което можем да се освободим. А щом можем да се освободим от нещо- значи, не е истинско и можем без него.
А "другите" около нас? "Другите"... които са "друга" част от нас... това е трудно за мен... признавам, част от най-съществените ми личностни проблеми е как да удовлетворя един вътрешен копнеж, който откривам в себе си и в същото време да не дисхармонизирам грубо илюзорното съществуване на близки до мен същества... Дори просветление за мен не е оправдателна мотивация да загърбя някого, който има нужда от мен, дори ако това е просто неговата собствена илюзия... Много сериозни за мен въпроси повдигаш. Толкова много говорим за Его, осъзнаване, приемане, енергии... но аз винаги съм смятала, че пътят към окултизма минава през решаването на много "обикновени", "неокултни" въпроси. Толкова е деликатно да се намери баланс, а може би само защото не съм го достигнала вътре в мен самата... но дотогава, докато съм на границата между два свята... много е трудно...