Привет!

Екстра въпрос брато. Но за да го зададеш, ти трябва да гледаш човека като завършен (статичен) по отношение на вътрешното си състояние, а това не е така. Всички сме еднакви дотолкова, доколкото се градим върху общи принципи, но различни защото имаме различен житейски път. Истината не е еднаква за всички, това вътрешно чувство не е крайна истанция, а компас, жироскоп или каквото там се сетиш. Човек е еволюираща система и се подчинява на законите на диалектиката. Тези закони е много важно да се познават и съзнават. Поне от личен опит в процеса на развитието си успях да установя границата на действие на много закони описващи битието - логически, физически, психически и т.н., но законите на Хегел за диалектиката се появяват на всяко ниво. Медитираш, приспиваш ума и трансцедентираш съзнанието - всичко е различно, няма мисли, светът е нов, но диалектиката е същата. Та един от тези основни закони - отрицание на отрицанието ни дава насоката. Нормално е човек на по-низш еволюционен стадии да има друга истина, която дори напълно да противоречи на собствената ни. Човек стремейки се към физическото задоволяване го изживява и осъзнава в последствие го отрицава и се насочва към емоционално, интелектуално и т.н. Същото е и с методите за постигане на състоянията, например медитацията е противоположна на концентрацията, но човек първо се учи да се концентрира, овладявайки концентрацията той я отрицава в името на медитацията и тогава е способен да медитира.

Така, че следвайки собствената истина, живеейки в синхрон с нея, осъзнаваме все повече неща, така истината (компаса) мени посоката, понякога и на 180 градуса, но ние продължаваме и еволюираме. Нима някой би тръгнал против вътрешните си убеждения? Това само би го забавило, но пък би му помогнало да осъзнае, че рано или късно ще трябва да последва този компас.

И мутрите някой живот ще оценят красотата на поезията например.

Поздрави!