Да, тези въпроси изглеждат важни, но директно на тях не би могъл да отговориш. Всъщност, това са индиректни въпроси, които да те накарат да направиш нещо.

По-важният въпрос от горните два е дали се стремиш да се познаш. Дали се познаваш. Не е нужно да си познал всичко в теб, но за да приемеш нещо в теб първо трябва да си го опознал. Иначе, приемането ще е кухо и фалшиво. Ще е на вяра.

Когато опознаеш нещо в теб отвсякъде и в дълбочина, приемането се случва АВТОМАТИЧНО. Без усилие. Следващта крачка, обичането, е също така естествена. Опознал си същността си и ... я приемаш. Даже двете са тавтология/повторение. Що за въпрос е да приемеш себе си. Ти СИ себе си. Може да си еднокрак, еднорък, умен/глупав, голям/малък. Ти си това.

А любовтта е естествена като се релаксираш в приемането, като си в центъра си. Любовта не е нещо активно.... Винаги ми е било смешно като ме попита някой "Обичаш ли ме?". Обичането не е активно, а е пасивно. То е присъствие... То е дълбокият Ин. Друг е въпросът, че този Ин може да породи много действия, но въпроси "обичаш ли ме?" са безсмислени, защото, ако човекът не усеща любовта, няма какво да пита за нея.

И по тази цялата верига смелостта идва най-накрая. Не е важно дали си направил нещо супер опасно и нечовешко, а какво си разбрал за себе си в това правене. Видия много хубаво го подчерта описвайки скока си с бънджи по-нагоре. Някой може да отиде на някой мост и да скочи от мостта ведна без да му мисли много. Било то с вързан ластик за крака, с вързан камък за крака или с вързани предразсъдаци. От духовна гледна точка е важно да видиш всичко свързано с това действие в теб. Да се опознаеш благодарение на него... Не бързай, медитирай, гледай... Докато действието стане цялостно. Докато забравиш за думата смелост. И всичко стане естествено...