В някое незнайно време, на някакво незнайно място във вселената, на една неоткрита планета живеело едно същество. Планетата всъщност била планетка - съвсем, съвсем малка, толкова малка, че съществото можело да я обиколи по екватора за 24 часа и то при положение, че ходи пеш, инак ако се затича за два пъти по-малко време, а ако яхне пистов мотор, толкова бързо ще я обикаля, че чак ще му се завие свят.
Особеностите на тази планета не били кой знае колко чудновати, примерно тя не се въртяла около оста си т.е. на половината било постоянно ден, над другата половина било постоянна нощ. Планетата си имала почти всичко, което си имаме и на нашата планета - земя, въздух, вода, дървета, цветя, тревички, камъни.

Необичайното било не самата планета, а това, че съществото живящо там било едничко. То не помнело и не знаело от къде, кога и как се е появило тук, не знаело от колко време изобщо съществува, та ми е трудно и на мен да кажа на каква възраст е. Поглеждайки към тази планета освен разни дребни обстоятелства, нямало нещо кой знае колко чудно, но съществото било самичко.

То един ден наблюдавайки планетата се зачудило - всяка тревичка имала себеподобна, всяко листенце по дръвчетата имали себеподобни, а самите дървета имали братя близнаци, дори камъните имали общи събратя, но то било самичко - изглежда, че дори камъните на тази планета са по-щастливи от него. Та имало всичко на тази планета, но нямало животни - небето било пусто, реките били празни, сред дърветата и тревите също нямало нито едно същество, дори под самата земя нямало животинки. Съществото ровило и претърсвало навсякъде, да си намери поне едно другарче, нещо себеподобно или поне приблизително приличащо на него, за да си поприказват малко. Но уви - така и не намерило дори една малка мушица, дори едно червейче .......

И така съществото изпаднало в онова състояние, което ние можем да опишем с думите - празнота, самота, униние, след всичките си опити да намери друго същество то седнало на брега на една река и се замислило в отчаянието си. Какъв е смисълът да съществувам - почнало да си мисли то - какво е моето предназначение, щом няма никой на този свят, от къде съм дошъл тогава, изглежда съм подхвърлено тука като ненужно, какво ще се случи с мен, до кога ще продължава това ....... и с такива подобни терзания то стояло дни и дни наред (понеже ноща е от другия край)

И изведнъж така както си стояло, и ровело с крак в глината се вторачил в нея, взел с едната ръка малко в шепа и започнало да я мачка. Забелязало, че глината може да приема най-различни форми, а така и така нямало какво да прави, решило да си направи най-различни фигурки. Почнало да смесва глина, пръст, вода и пясък, и да сътворява всякакви според въображението му фигурки, с най-различен облик. Направило си цяла дузина различни видове фигурки, с различни очертания, форми, образи - тогава му хрумнало.

Взело по един слънчев лъч и го прибавил към фигурките - така те се размърдали, оживяли, после добавил в тях и виещия се вятър, и те започнали да издават звуци. Съществото чувайки и виждайки ги, за първи път чуло от себе си един странен звук, който го карал да се чувства по начин непознат за него, звук който го карал да вибрира цялото от удоволствие, това бил смехът. Съществото се заело да прави още и още фигурки, някои се повтаряли, друг път измисляло нови, но това за него нямало значение - важното за него било да създава още същества, за да се смее с тях, да танцува, да издава разни по продължителни звуци, които ние познаваме като песни и музика. Всички заедно сякаш ставали все повече и повече живи - какви ли не нови усещания изпитвало съществото, наблюдавайки и другите същества, как скачат, въргалят, смеят, търкалят, пляскат във водата, замерят се с топчици кал, гонят се, крият се зад дървета и храсти, заключило, че и другите същества изпитват същите усещания като него.

Радостта им била неизмерима, всичко придобило смисъл, а и няма как да е по друг начин, самата земя се радвала заедно с тях, защото имало кой да стъпва по нея, слънцето греело по-друг начин, защото имало кой да примижа с очи, дори вятърът почнал да пее, защото имал коси да роши - всичко станало по-ярко и живящо, тревите станали още по-зелени, защото буболечки почнали да лазят сред тях, небето още по-синьо, защото имало кой да лети сред облаците му и реките сякаш искали да си играят с тях, защото започнали да се вливат всичките в едно място, а там на това място, водата започнала да протяга ръце към сушата, вълните били много по-големи от на предишната си речна форма и с тези ръце-вълни водата блъскала закачливо съществата, та съществото направило твари и за реката, да има с кого да си играе постоянно.

Но един ден .... по-точно в един момент от цялото празненство, се случило нещо драстично - съществото забелязало, че една от фигурките липсва. В първия момент си помислило, че се е скрила или лежи някъде да си почива. Тръгнало заедно с другите фигурки да търсят изгубеното същество - търсили къде ли не, но ..... уви, съществото едва тогава обърнало внимание на създадените фигурки и се учудило как не е забелязало до тогава, че фигурките се променят с времето. Пръста от, която били създадени първо бавно изсъхвала, явно водата изчезвала от тях, после малко по-малко самата пръст се ронила, видяло че слънчевия лъч угасвал постепенно и вятърът ги напускал.

Съществото разбрало, че живота в даден момент си отивал от съществата - да то можело да прави нови и нови, можело да позакърпва известно време фигурките, но било напълно безсилно пред факта, че рано или късно всяко едно индивидуално същество ще ги напусне завинаги. Отеглило се в тъмната половина на планетата - до сега се беше чувствало празно, но нещо в него се бе пречупило с огромна болка, нещо от него беше взето и сега в безсилието си, се чувстваше не просто празно, а опустошено. Преди беше просто тъжно, а сега го налегна такава тежка мъка, че нещо се надигна в него и от очите му потече вода, то не познаваше сълзите до този момент - не знаеше от къде идват, но и не можеше да ги спре. Цялата планета в един миг се преобрази - небето стана мрачно и почна да сипе вода, земята се затресе, водата забушува яростно с ръце, вятърът изви протяжен вой, клоните на дърветата и малките тревички зашумяха и се заизвиха до счупване.

Толкова безсмислено и тъжно бе всичко за съществото - по-добре да не беше правило фигурките, рече си то, толкова силно се беше привързало към тях, че загубата на само едно му беше причинило неистова болка, как щеше да издържи изчезването на всички други. Видя сълзите си, които капеха по тъжната земя, затъркалваха се по мокрите брегове на тъжната вода, после понесени от тъжния вятър към тъжното небе, напускаха тъжната планета, навлизайки в безмерното пространство на тъжния космос и тогава огрени от тъжните лъчи на усмихващото се слъце, изведнъж елементите в сълзите, мрак, земя, вода, вятър, чувственост се завъртаха диво в хаотични движения и постепенно почваха да образуват нови форми, фигурки, някои сълзи се вливаха една в друга, други почваха да обикалят около трети, и така образуваха нови планети, слънца и живот на тях.

Съществото се запита - дали и то не беше дошло от нечии сълзи ..... не знаеше отговора, но едно разбра за себе си. Дори да му струваше толкова много болка и мъка, дори да се чувстваше толкова наранено, докато съществува, то ще създава нови фигурки, с които да се радва, а после ще идва онова нещо в него, ще изплува през очите му и ще образува нови животи на нови планети.
Какво друго можеше да направи - та нали се беше появило и то от сълзите на любовта.

.......................................................................................

Питаш ме дали мисля за нея - какво ли не съм пробвал за това и все не мога да се спра. Какво мога да кажа за смъртта и себе си - всяка година губя поне по един близък човек, още като дете срещнах смъртта ..... на хора, които обичах, на 16 години бе последното погребение на което ходих, от тогава се зарекох да не стъпвам.

В предпоследния си филм Серго Закариадзе има следната реплика - това е последното пиршество на героя му, организирано за да си вземе последно сбогом с приятелите си.
"Тихо, млъкнете, стига сте дрънкали - човек напуска този свят завинаги, а вие правите истински панаир"

Каквото и да кажа за смъртта, ще се чувствам глупаво и нелепо - за мен смъртта не е отсъствие, не мога да бъда безразличен, не мога да бъда равнодушен, когато близък човек си отиде завинаги. Чудил съм се, защо мистиците говорят за ум и сърце, като за сърцето казват, че то чувства - но подчертават, че нямат предвид физическото сърце ... не знам, но когато някой човек си отиде, точно в сърцето си го усещам по начин, който не мога да изразя с думи.

п.п. слабо ме интересува, дали страхът, плачът, болката са на егото, дали тъгата е на очите - чувствам вътрешна загуба, чувствам се ужасно празен, за това, че никога повече няма да видя, никога повече няма да чуя, никога повече няма да имам възможноста да усетя присъствието на отишлото си от този живот същество.

Толкова фалшивост от мен.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите