Апропо, на въпроса за страха от Смъртта, ми се струва, че той идва по-скоро от неизживения живот. От това, че имаме желания, които са все още незавършени...
Може и така да е, но според очите ми е друго яч.

Според мен смърта е драстичното нещо, което се е случило с нас - смъртта е е първопричината за еволюцията на човешкия вид, това е първата буква в човешката история, всичко е започнало от смъртта.

Всички знаете, че човешката раса сме всъщност най-безащитния животински вид, а човешкото бебе е най-уязвимото същество на тази планета. Невъзможно ми е да кажа със сигурност дали заради смъртта се е развила някаква странна способност в психиката ни, някакъв "бъг" или "бонус" или просто еволюцията на живота е стигнала/ развила тази способност, но едно нещо е безспорно - смъртта е породила страданието, а страданието е израснало в осъзнаване. (не самото съзнание, а процесът на осъзнаване)
Има някакъв баланс или взаимозависимост в това - най-беззащитното същество, най-уязвимото, но и най-съзнателното. Може би загубата на бебета и тази черта в психиката ни да възприемаме загубата с неизразимо страдание ни е докарала това съзерцание в/у смъртта, и постепенно човека е започнал да осъзнава смъртта все по-ярко и осезаемо, и така неизменно се е възникал вечния въпрос ....

Ошо смело твърди, че в художествената литература има много по-свещенни книги от древните религиозни писания и дава за пример "Братя Карамазови" - съгласен съм с него, за мен със същата сила е "Хамлет", първата "книга за възрастни", която съм чел, още преди О. Уайлд, преди сърдитите млади автори, преди дори приключенските романи от типа на "Синовете на великата мечка", "Тримата мускетари" и "Сърце" т.е. преди нея бях чел само приказки.

Хамлет е ..... ужасно проницателната творба, толкова истина в толкова малко думи не съм срещал в никоя книга до ден днешен. Всеизвестния монолог, но въпроса не е "да бъдеш или да не бъдеш", за това смятам, че дори такъв велик човек като Шекспир не може да се нарече мистик, първия въпрос е друг:
"Да бъдеш или не? Туй е въпросът.
Дали е по-достойно да понасяш
стрелите на свирепата съдба,
или обнажил меч, да се опълчиш
срещу море от мъки и в таз битка
да ги зачеркнеш всички? Смърт… Заспиваш…
И толкова… И в тоя сън изчезват
душевният ти гнет и всички болки,
измъчващи плътта ни. Такъв завършек —
от бога да го просиш! Смърт… Заспиваш…
Заспиваш… И сънуваш може би?
Ха, тук е спънката! Защото туй —
какви ли сънища ще ни споходят
в тоз смъртен сън, когато се измъкнем
от бренната обвивка — то ни спира,
таз мисъл прави земните ни мъки
тъй дълголетни. Кой търпял би инак
безчетните камшици на века ни:
неправдите на наглия потисник,
високомерието на рода,
сълзите на отритнатата обич,
бавежа на закона, произвола
на тлъстия чиновник, злия присмех,
със който недостойният заплаща
на тихата заслуга — всичко туй,
когато едно бодване тук вляво
очиства сметките ни? Кой би пъшкал
под бремето на отмилял живот,
ако не беше този страх пред него
зад гроба, в неоткритата страна,
отдето никой пътник се не връща?
Той смазва волята ни и ни кара
да се мирим с познатите беди,
наместо да летим към непознати.
Тъй размисълът прави ни пъзливци
и руменият цвят на мъжеството
посърва под отровното белило
на многото мъдруване. И ето,
мечти високи, почини с размах
отбиват се встрани и губят право
да се зоват „дела“! … Но тихо! Ей я
красивата Офелия!… О, нимфо,
в моленията си къмто небето
спомни за всички мои грехове! "

Страхът от смъртта не идва от неизживения живот и незавършените желания - това е най-естествения, първичен страх, който съществува, въпроса, който е възникнал някой ден е "Какво се случва след смъртта" и от тук е започнало вечното търсене, но и редом с него страхът.
Помислете - лично за мен животът на Буда е бил най-великия експеримент, който се е провел. Бях чел и чувал това-онова, около името му, но във филма на Бертолучи разбрах за сефте, предисторията на неговото търсене. Живот без страдание, без познание за болката, за остаряването, за смъртта - и просто един ден, очите ти се сблъсква с всичко това накуп ....... няма начин, шокът дори не мога да си го представя, какво е преживял този човек, не мога дори да се вживея какво се е случило в глава му, каква върхушка от въпроса го е завъртяла, но само беглото поставяне на негово място ...... казвал съм го и пак ще го кажа, осъзнаването идва от страданието, няма как да е по друг начин. Колкото по тежка смърт преживее човек, колкото по-голяма загуба претърпи, колкото по-любим човек си отиде от нас, колкото по-голяма болка изпитаме, толкова ни е по-силно страданието и изведнъж ........ се появява една тишина с тъгата, нещо от непознати дълбини, замлъкваме, притихваме, става нещо драстично с нас от само себе си ....... всичко изглежда същото, но не е същото.

Доказателството за същетвуването ни не е мисълта, както е казал Декарт, доказателството не е и постигането на не-ум както е казал Ошо, доказателството е собствената ни смърт - проблема в страха е, че никой никога не се е връщал от смъртта, за да ни каже за какво иде реч, мистиците твърдят, че има умиране приживе и най-вероятно е така, но никой не се е върнал след смъртта на тленното да разкаже.

Страхът си е напълно нормален, напълно в реда на нещата - извратеноста, която се получава е обаче именно следствие на този страх, това е бил целия проблем пред мистиците в предаването на знанията си, защото осъзнаването е нож с две остриета и избора може да бъде направен от индивида, не може да се наложи правилен избор, правилен път, самото налагане става грешка. Осъзнавайки смъртта човек може да избере страхът по начин, че да се затвори за него, да се опита избегне неизбежното, това е правено в цялата ни позната история - от религиозни, от философи, от учени .... ето факт е, че в днешния свят се повтаря същата прастара грешка, да се смята, че всичко започва и свърша с науката, преди е било с религията.

В подсъзнанието на човечеството животът е другото название на постепенното умиране, но това е само едната страна на осъзнаването - вярно е във всеки момент, всеки миг ние умираме, но с едно леко изместване на фокуса се вижда, че пак по същия начин във всеки миг ние се раждаме, ние се променяме и обогатяваме с новото във всяко мигновение. Но, който и от двата фокуса да избере човек остава непълен, винаги ще остане една липса, ще бъде едноок, като циклоп, като птица, но с едно крило - животът е стремеж към висините, пикът на желанието, вълнението, смъртта всъщност е необходимост, къде ще видите връх без долина, къде ще видите бурно море, но без дълбочини, къде ще видите дърво без корени. Изпадайки само в дълбините човек губи, депресира се, потъва е униние, става безжизнен - изкачвайки само по-високи върхове, пак се губи, ставаш циничен, вулгарен, извратен.

Баланса м/у смърт и живот, едновременното приемане и съжителстване на двете, синтеза, пристъпването с страх към самия страх, а не бягството от него, това неописуемо съчетание, този начин на пътуване, за мен се заключава в една дума - любов, Офелия е нужния персонаж, инак Хамлет щеше да си остане една макар и великолепна, но половинчата творба.

Невидимото придава стойност на видимото - под осъзнаването тече страданието, любовта е основата и разцъфването на медитацията.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите