Два пъти съм имал много силно усещане със смъртта. Не броя смъртта на близки хора, защото, колкото и тъжна и разтърсваща да е, то тя не ми е носила усещане за моята лична смърт, или поне не е било толкова дълготрайно.
Първият път беше буквално - блъсна ме кола. Счупен таз, ключица и нос - това бяха по-сериозните наранявания. Първата вечер в болницата мислях, че умирам. Дори се сбогувах в себе си с близките ми. Тъпите сестри не бяха ми дали болкоуспокояващи.
Вторият път беше когато влязох в казармата и е по-скоро психологическо усещане. Първата вечер, тъкмо си бяхме легнали и един тъпак от старите кучета влезе в стая заедно с вратата. Нищо не стана, освен да се прави на велик, защото в стая имаше бая едри момчета, едно от които беше боксьор. Обаче На следващия ден, когато чакахме в строя пред столовата, срещу нас имаше едно голямо умряло сиво дърво, цялото накацано с врани. Гледайки го, бях убеден, че ще умра. Страховете ми се разсееха, когато няколко дни по-късно една група цигани влязоха в стаята ни да искат пари и се наложи да ги понатупаме. След боя, вече не се страхувах.
Докато бях в казармата, едната ми баба почина, бях въоръжен наряд и ме извикаха, ама дежурният по рота се оказа едно момче, което се шашнало и директно ме прати в щаба при началника на поделението. Горкия човечец, трябваше да обяснява на въоръжен човек, в патрон в цевта на калашника, че баба му е починала. Само повтаряше: "Момче, да не откачиш, спокойно, спокойно...."
Иска ми се да използвам по-често Смъртта в моменти, когато се самозабравям или пък бивам погълнат от безсмислени проблеми. Усещането, че някое глупаво мрънкане може да е последното нещо, което правиш на тоя свят, изличава всяка глупост. Но за това трябва много сила, не е само до психологическа нагласа.
___________
|