"Някой каза, че страданието носи развитие и за това хубаво, нека страдаме вечно. Какво е това развитие? Самоцелно. А въобще развитие ли е? Развитие не е ли да ставаш все по-щастлив, да преодоляваш своето и помагаш на околните да преодоляват своето страдание?"

Въпросът въобще не е в това дали страдаме или не и дали се развиваме. Без разбиране, каквото и да правим е все едно и също. Щастието не е ли просто една измислица...защо трябва да ставам по-щастлив...по- не знам какъв си...защо въобще да ставам нещо?? Целта не е да преодоляваш страданието, не е да помагаш на околните, това са следствия. Мисля, че Зел въобще няма извън нашите си реалности.

Това, какво мъдреците биха предпочели, предпочитам да оставя на тях. Всеки решава за себе си на базата на разбирането си. Моето е толкова, колкото да кажа, че не съм способна на това, което те са направили.

"защото ако няма вечен живот и вечно блаженство, то Архитекта на Творението и всичко съществуващо не е Добър, а и може да се каже, че такъв извод би бил характерен за един крраен дуализъм (Бог на Доброто и Бог на Злото)."

Това никак не го разбрах. Защо пък Архитектът трябва да е добър?? И с кого го сравняваме...с нас?? с нашите представи за добро и зло?? Той е над тези неща...

Какво би означавало за теб ако няма вечен живот и вечно блаженство? Какво остава от теб, ако няма нещо към което да се стремиш? Ако няма смисъл? Кой си ти?

"Аз лично напоследак мисля, че наистина най-добрия подход е да отречеш съществуването на страданието (всеки момент, когато ти се струва че го чувстваш в себе си), както и да отречеш съществуването на злото (преднамереното причиняване на страдание).
За чистия всичко е чисто."

Ами...стигни до края на това...все ще ти е от полза.

Аз лично мисля, че няма смисъл нито да приемам, нито да отричам нещо...просто...каквото е, такова...моето отношение е така или иначе без особено значение...то ми е дотолкова нужно, доколкото съзнателно реша да опитам нещо...но...тук започвам да философствам, така че спирам.