Ти ме навеждаш на мисълта за избора... Имам ли аз някакъв избор . Или мисля чувствам, правя това, което се е натрупвало в мен под една или друга форма - възпитание, норми, информация. И почвам да се питам тук аз ли решавам или морала на баба ми? Много ли луд ще изглеждам, ако реша нещо съвсем неадекватно и противно на целия водовъртеж на обществото или на механичните очаквания на околните.

И аз чувствам, че всичко ми е привнесено, натрапено по някакъв начин. Че не ми е оставен избор ДА БЪДА, а само да имитирам. Чувствам се несвободна... или по-скоро част от мен е такава. Ти искаш да говорим за другата част. Не ни стига, че я има, а искаме да я дефинираме, да я вкараме и нея в някакви норми, за да я разберем и опитомим, за да я сведем до плоското си разбиране за всичко. Неуловимите неща са неуловими. На мен ми стига да усещам нещото.. Макар, че понякога се страхувам да не попадна в графата на живеещите в собствените си илюзии. Не знам доколко моите илюзии са всеобщи...Не знам доколко се разграничавам или сливам с останалото (с Цялото, както казва Миро). Ако това те кара да се чувстваш по-добре, ще ти кажа, че те разбирам, но знам че няма да си удовлетворена от това, но не се тревожи много по въпроса, така или иначе не ни е писано да се надскочим...

Не знам какво друго да кажа. Понякога се чудя защо хората имат толкова сходни усещания и мисли и в същото време са така раздалечени и самотни.. Кое ги разделя, кое ги събира...Можем ли да живеем без прости отговори на сложни въпроси...
И моят отговор е прост, прост.., направо си е един плах опит за отговор. То ти ако можеше да си отговориш, щях и аз да мога, ама не можем и не се е раждал още човек дето да е бил наясно.

Всичко е любов (или пък липса на любов), аз други отговори засега нямам.

Ако нямаш къде да отидеш, ела на себе си!