Това е част от интервю с Ричард Бах. Сигурно ще ти е интересно. Можеш да го намериш в електронното издание на списание "Маргарита" тук, в Дир БГ.
С.В.: Ние не говорим за правилното и неправилното, ние говорим за вибрациите или за музиката.
Р.Б.: В моя живот имаше два момента, когато аз сякаш прогледнах. Единият беше през нощта. Аз гледах звездите и пред мен като че ли имаше завеса, каквато всъщност нямаше. Завесата се дръпна встрани, и аз разбрах всичко... Другият момент беше, когато изпитах усещането за една безкрайна светлина, която беше любов. Светлината беше толкова силна, че аз се молех, тя да си иде, аз не можех да я издържа. За мен това беше като ядрен взрив. Тя, като озарение ми даде сила, даде ми знание за това кои сме ние и какво е нашият дом, и че това е огромна красота. Аз разбрах това и след това се постарах да разкажа за това чрез една малка игра.
Тази игра е това състояние, което ние наричаме "тук и сега", удоволствие, кеф. И аз живея заради това удоволствие, заради тази игра. За мен това е източникът за наслада. Сега, когато говоря с вас, или тогава, когато разговарям с читателите, аз не знам интересно ли им е това, което им казвам, или не. На мен то ми е много интересно и аз мога да говоря за това до четири сутринта. Мога също така да седя до четири сутринта и да слушам другия човек - всеки, който ми каже: " Аз ще отворя сърцето си и ще те пусна вътре в него. Аз ще ти споделя неща, които дълбоко обичам". Вие може да си мислите, че много често имам срещи от този род. Не. Това се случва много рядко. Например, тогава, когато из сам или заедно с Лесли говоря пред хора. След като свърша, като правило хората ме заобикалят - всичко, което те искат, е да зададат въпрос или да чуят отговор. И това е всичко, което бих искал и аз - да питам какво мисли човекът, какво е научил, какво иска да прави, какво не иска да прави, къде отива, от какво се страхува. Аз обичам да задавам такива въпроси. Когато задаваш трудни въпроси, получаваш отговори, за чието съществуване ти не си се и досещал.
За разлика от балерината, аз обичам да се намирам извън състоянието на равновесие. Това е моето естествено състояние.
И когато срещнах Доналд Шимод от "Илюзии", аз постоянно се стараех да го притисна в ъгъла и да му задам онзи въпрос, на който, бях сигурен, че никой в света не може да отговори. Аз можех например да му задам въпроса: "Как се става спасител на света?"
И веднъж аз зададох такъв въпрос. Напечатах този въпрос на пишещата си машина, станах и излязох. След няколко часа, минавайки оттам, почуствах как някаква сила ме принуждава да седна зад пишещата машина. Внезапно чух:
- Аз ще ти дам книга.
- Какво? Книга?
Идеята да получа книга-инструкция за това как да се спаси света, за мен беше фантастично увлекателна.
И взаимодействия от този род започнаха да ми се случват отново и отново. Доколкото знам, Доналд Шимод никога не е имал тяло в пространството и времето. Но това е един много реален човек, и много забавен. Той се наслаждаваше на моето наслаждение. И зваеше, че аз не обичам да съм в баланс, в равновесие.
С.В.: Аз също искам да споделя един от своите опити. Изпитах нещо подобно на това, което ми разказа. По време на моите занимания със "свободно дишане" аз видях нашия свят, само че изпълнен с любов. Не, той не беше изпълнен с любов, той беше любов. Около мен бяха същите хора, но всяка тяхна дума, дори без да се отнася за мен, възприемах като меко, любящо твърдение относно това какво представлявам аз в действителност. И най-интересното беше това, че изчезна границата между вътрешното и външното, аз бях всичко и всичко беше аз. И възникнаха две много интересни чувства: едното - усещането за измама, усещането, че ние се мамим чрез системи от идеи и представи, че истината е много по-проста. И второто усещане беше усещането на раждащо се дете. И целият свят беше едновременно любяща майка и баща. И също като теб, аз молех светлината да си иде, тъй като за мен беше много трудно да съм в този свят от любов.
|