Страхът....аз не бях се замисяла над това...благодаря ви за този "ключ". Трябва да призная, че май нещо ми е минавало през главата по този въпрос, но много бегло. Например, откато дъщеря ми пропълзя, а сега и проходи, всеки път като мине покрай някой ръб на мебел, или като се заклати да падне, или като се надвеси от ръба на дивана, свива ми се сърцето, че може да се нарани...обаче почнах да се контролирам да не и казвам реплики от типа - "внимавай, ще паднеш", или " внимавай, ще се удариш"...не ми се иска да и предопределям какво ще стане...тя сега не разбира точно какво и говоря( а може би усеща интонацията и напрежението заложено в нея), но аз, за да се тренирам за вбъдеще, винаги гледам да си формулирам забелжката като неутрална - "наближаваш ръба", "диванът е висок" и от сорта.. и май се получи да се оттренирам, че даже вече не ми и трепва така както преди сърцето като я видя да се разминава на мм от ръба на ниската маса. дори в повечето случаи не казвам нищо...и то май излиза, че аз съм се справила със своя страх..а то пък да чукна на дърво, рядко се е удряла досега, а за постоянното тупване на пода при опитите да проходи, хич не и пука, пада и става...
Та така де, има много над какво да мисля за страха, и то главно за моите страхове...много беше ценна за мен тази дискусия, благодарности големи!
И прегръдки!

Floss!