Любовта и обичта се различават само по липсата на сексуална мотивация. Тъгата, болката и страданието не са случайни. Те в крайна сметка винаги опират само и единствено до АЗ-а на личността. И като състояния са едновременно и близки, и безкрайно далечни. В страданието се крие показната сила на агресивността. Страданието крещи с всички сили на неудовлетвореното ЕГО. Сълзите на страдащия са бурни, горчиви и обвинителни. Болката е овладяно страдание. Гордото ЕГО, което крие себе си от "очите" на света, дръзнал да го нарани и способен да го нарани и да го наранява, и пак…Болката е плътна тъмна сянка, червей, който се промъква в сърцето ти и оставиш ли го да се загнезди- отравя те и те погубва завинаги. Болката превръща усмивката ти в маска, а радостта- в спектакъл, на който единствения зрител не вярва в пиесата. Болката те прави малък. Тъгата е светла. Като носталгията в есенен следобед, когато милостивото слънце опалва листата с прекрасни цветове, като че ли за да бъдат най-красиви в смъртта си. Тъгата е красива. В нея няма юмрук по масата. Няма крясък. Няма обвинения. АЗ-ът на личността е готов да отстъпи. Сълзите на тъгата са горещи и чисти. Затова тъгата е кротка и нежна. Като кехлибарена какпка сок, която се стича по узрелия плод. Свършил е един път на лутане. Смирението. За мен то е сила. Силата да ПРИЕМАШ нещата, каквито са, БЕЗ БОЛКА, БЕЗ СТРАДАНИЕ и БЕЗ АГРЕСИЯ. Да умееш да се изправиш срещу всички и срещу всичко с такава вътрешна устойчивост, която да изключва и най-малък намек за насилие, страх или неудовлетвореност. Мисля, че смирен може да бъде само човек, който е осъзнал себе си и своята сила и който въпреки това не я използва срещу другите. На смирения не му се налага нито да напада, нито да се защитава. Той е над "битките", защото няма какво да губи. Понеже, ако имаш себе си, друго ен ти трябва. ВИ, винаги е имало и ще има хора, които са "лоши". Но какво е всъщност "лош" човек? "Лош" за мен. Или за теб. Но за някой друг? За него самия? Няма добро и зло. Това са измислици на един измислен свят. Доброто и лошото са само отражения на нашите собствени отражения. Ние просто така сме научени- да очакваме и да изискваме. Кажи, ВИ, ако си била добра с някого, от какво следва, че и той трябва да е добър с теб? Ти (аз, ние) очакваме, че на доброто ще ни отговорят с добро. Защото така сме научени самите ние да постъпваме, според внушените ни представи за тези категории. Но, добро ли е наистина доброто, което правим? Като е добро за нас, следва ли, че ще е добро и за другите? Мислиш ли, че това, което пиша, са Библейски абстракции? Преди време имаше една тема в "Психология"- Помятийно изтегляне. Много интересна и предизвикателна според мен, но така си и остана неразвита, вероятно поради също така предизвикателния начин, по който беше поднесена от CRUSH DEVINE. Сега се сещам за нея, във връзка с въпроса доколко бих могла да се раздавам, ако нищо не получавам срещу това. Там ставаше въпрос за това, че човек никога не може да достигне до степен на пълно задоволяване (впрочем, във всякакъв смисъл), защото задоволяването е процес на насищане на някаква потребност, но насищането диалектически се следва от "разреждане", което води до нов процес на насищане (дори и когато центърът на тежестта се измести) и т.н. Така че, човек се раздава, или "дава" тогава, когато има вътрешната потребност да го прави и го прави дотогава, докогато съществува (понякога само на подсъзнателно ниво) мотивация за това. Така е с всичко, което правим или не правим. Ние сме оплетени като в паяжина в неизброими и най-често неуловими причинно-следствени връзки. Ние сме просто марионетки.