Благодаря. Ето малко пояснение. Друг път ще кажа повече.

367 свети отци са въвели догмата за иконопочитанието на Никейския събор през 787 г., който звучи така:

Защото, колкото по-често те биват гледани изобразени на иконите, толкова повече онези, които ги гледат, биват подтиквани да си спомнят и да обичат първообразите, да ги почитат с целуване и почтително поклонение, - не с истинкото богопоклонение, което, според нашата вяра, подобава само на божественото естество, но почитане като онова, с което се отдава чест на изображението на честния и животворящ Кръст, на светото Евангелие и на други светини чрез кадене тамян и поставяне свещи, - какъвто благочестив обичай имало и у древните.


Хубаво е да се види как се е раждала всяка икона. Ето например, св. Иоан Златоуст в похвалното си слово за Мелетий, епископ Антиохийски, казва че вярващите в Антиохия толкова обичали своя епископ, че кръщавали децата си с неговото име, Мелетий. Призовавали го в молитвите си за застъпник пред Бога и така се отстранявала всяка страст и греховен помисъл. Името му се чувало навсякъде - на пазара, на площада, на полето. Но християните обичали не само името му, но и святото му тяло. Затова рисували образа му по стените на домовете си, отпечатвали лика му на пръстени, слагали образа му на различни места, така че не само да слушат името му, но и да се утешават с образа му за неговото успение.

Още преди да умре, християните запечатали лика на Свети Симеон Стълпник в икони. Чудотворството му и славата му привличали при него християни от целия християнски свят, а икони - образи с лика му се продавали в Рим, за да пази и онези, които нямали възможност лично да отидат при него.

И така зад създаването на всяка икона е стояла лична история, личен контакт с даден светец, светостта на който е била засвидетелствана от любовта и доверието на хората... Жена получава помощ от някой светец и понеже надали някога ще може пак да отиде при него, поръчва да се изрисува образа му, за да го отнесе в дома си. Някак естесвено молитвеният контакт е продължавал и в дома и вярващият дори не си е мислил, че се моли на образа, а не на светеца, живия спомен за който пази в паметта си... Естествено, всичко може да бъде профанизирано. Това се случва и с иконите - през по-късните векове, в навечерието на иконоборческата криза много вярващи започват да гледат на тях като на амулети, имащи силата си в самите себе си. Чувството за лична молитвена връзка в любов с изобразявания човек се губи и се замества с едно чувство на страхопочитание пред свърхестествените сили на иконата като предмет. Любовта между две личности – молещият се и светеца, се подменя с потребителско отношение към иконата, от която вярващият търси някаква полза, която по естествен път не би могъл на получи. Това отношение ражда различни неправославни по дух практики и редом с други политически и културни причини дава повод за избухването на иконоборческите спорове.