Не знам какво е учението на Абрахам, но ето какво знам. Този отгоре наистина е безпристрастен, вложил е законите си в живота, и не се меси. Има си разумно обяснение и защо е така, но това е тема на друг разговор. Всичко е в някаква степен илюзия, макар преживяванията да са реални. Едното не отрича другото. Разбира се от значение е и каква е степента на илюзията спрямо правилата и формата на реалността. Именно в тази форма и правила има нещо закодирано, чрез което човек може да преживява нещо важно и евентуално стигне до по-дълбоко разбиране за живота. Така че и тук изглежда, че има противоречие относно значението на илюзията. Хем изглежда като вредна и отдалечаваща от същността ни, хем на нея се гради самото ни съществуване. Това е един вид игра.

Силното желание е форма на мисълта, каквато е и магията. За мен и двете са форма на противопоставяне и налагане на егото. И двете са форма на емоцията, а не съзнателният разум. Като всяка форма на мисълта, те създават някакво поле, което благоприятства за развитието на събития с подобна енергетика и ниво на съзнание. Но това не значи, че тя непременно ще се прояви в някаква форма. Това поле все пак трябва по някакъв начин да си взаимодейства с реалността и останалата част от живота. Примерно аз мога да искам много да летя, ама няма как да стане и с подобно желание, няма да привлека нищо. Както мога да искам да имам много пари, но това не значи, че ако няма подобни вероятности в реалността, това ще се получи. Мисълта по-скоро настройва нещо, отколкото да го изгради и създаде. Това е защото реалността не е под нашият монопол, а е споделена. И като такава, всяка мисъл влиза в едно общо поле, за да създава тази част от реалността която можем да променяме. Именно това е жестокото на реалността - че единицита и личното се губят. Те разбира се се проявяват, но го правят единствено на фонът на цялото. Опитай се да бъдеш себе си, да бъдеш наистина различна, и ще видиш как животът ще ти налага спирачка. Той не може да прояви твоята собствена мисъл и желания, ако те не намират сродност със средата. Затова твърдя, че в крайна сметка животът е нещо което повече преживяваш в голяма степен пасивно, отколкото нещо което самият ти градиш, въпреки че за някои може да изглежда обратното. Въпросът в това дали се движиш по течението или не. Имаше една мисъл, че ние не сме това което искаме, а това което можем...

След тия всички приказки, надявам се разбираш, че "всеки прави собствента си действителност" е абсурдно. Всеки дава своята лепта към действителността, и после приема общата картина, пречупена през собственият му разсъдък. Да, човек общо взето е заслужил по-голямата част от нещата които му се случават. Особено масата, която де факто е определила реалността. Но има и неща в живота на всеки, предизвикани от чисто чужда намеса. Няма нищо лично в много престъпления например, просто едната страна иска нещо, а другата го има... Не е тривиално да се разграничат двете. Така е устроена реалността също, че ти не можеш да помогнеш на друг без неговото желание, но пък можеш да му навредиш без него. Лошото се проявява и остава дълго, доброто се изгражда трудно и се разрушава бързо. Кастанеда има една мисъл която описва много добре нещата:

"Пътят на война е равновесието между ужаса и чудото да си човек."