Съществуват три безспорни ключови момента в съществуването на всеки един от нас: зачатие, раждане и смърт. От тях напълно ясен и поддаващ се на обективно изследване е единствено раждането.

Що се касае до зачатието, което по-късно води до появата на нов човек на земята, едни са убедени, че в случая става въпрос за изцяло нововъзникващо същество, докато пък други са на мнение, че със зачатието започва процес на постепенно свързване и синхронизация на едно вече налично духовен индивид с нововъзникналия биологически зародиш.

Аналогично е положението и със смъртта.

Едни смятат, че с окончателното прекратяване на функционирането на телесния ни организъм настъпва и безусловният край на нашето лично съществуване, докато други са убедени, че починалият човек продължава да съществува съзнателно в някаква непозната нам форма, която е напълно недостъпна за обективно наблюдение и изучаване.

Все пак в случая със смъртта ситуацията е доста по-различна от тази при зачатието ни.

Имам предвид така наречените крайно интересни типови "преживявания на умиращия мозък", които бяха описани и класифицирани от различни изследователи благодарение на връщането към живот с помощта на новите реанимационни технологии на хора, изпаднали в клинична смърт.


Нека сега обаче да се съсредоточим на единствения ни достъпен преход – раждането. Преди време попаднах в Интернет на една впечатляваща история за въображаем разговор между две близначета в утробата на майка си.

Предлагам за начало и вие да се запознаете с нея:


Има ли живот... след раждането?

В корема на една бременна жена растели и се развивали два зародиша. Първият се казвал Мъничето-Вярващ, а другият Мъничето-Скептик.

Веднъж Мъничето-Скептик запитал брат си:

- Слушай, искам да те попитам, ти вярваш ли, че има живот след раждането?
Мъничето-Вярващ отговорило:

- Естествено, вярвам в живота след раждането! То е съвсем ясно - животът след раждането продължава. Нашият живот тук, в корема, е само за да пораснем и да бъдем готови за живота след раждането, да станем достатъчно силни за това, което ни очаква.

Мъничето-Скептик:

- Така ли? А аз мисля, че всичко това е глупост! В същност, никакъв живот след раждането не съществува! Ти, например, можеш ли да си представиш, как въобще би могъл да изглежда животът?

- Не знам точно, но смятам, че там ще има доста повече светлина, отколкото тук. Възможно е да ядем с устата си и може би ще тичаме, и ...

- Това са пълни глупости! Да тичаме въобще е невъзможно, а да ядем с уста - е дори смешно предположение. Ние имаме пъпна връв, която ни храни. Без нея дори е невъзможно да си представя, че има живот след раждането. Пъпната връв - това е нашият живот! Между другото, ти забеляза ли, че тя става все по-къса?

- А аз пък мисля, че всичко това е възможно. Просто светът около нас ще бъде съвсем друг - не такъв, към който сме привикнали.

- Никой и никога след раждането не се е върнал обратно в утробата! Всички знаят, че животът свършва с раждането! И въобще животът - това е едно голямо страдание в тъмнина!

- Наистина, не знам, как ще изглежда животът след раждането. Но във всички случаи ние ще видим нашата майка, и непременно тя ще се погрижи за нас. Това е сигурно.

- Майка?! Ти вярваш в майката? Ха-ха! И къде е Тя според тебе?

- Тя е навсякъде около нас. Ние се намираме и живеем в Нея. Без Нея ние не можем да съществуваме.

- Всичко това са пълни измишльотини и глупости. От тази майка и парченце не съм видял. Също така ми е ясно, че тя по принцип и не може да съществува.

- Понякога, когато сме притихнали и спокойни, можем да чуем, как Тя пее или да почувстваме, как Тя поглажда нашия свят...


В тази любопитна история ясно е очертана стратегията на природата. Във всяка една фаза на съществуването ни, тя ни подготвя за преминаването в следващата му фаза. Ако погледнем „за проба” на сегашното ни съществуване като на подготовка за една евентуална следваща негова фаза, ще констатираме следните любопитни паралели.

Както зачеването не е гаранция за успешно раждане, така и раждането не е гаранция за успешен преход в отвъдното съществуване. Освен това е необходимо определено „технологично” време за оформяне на бъдещия духовен организъм на човека. Ако той умре „млад и зелен”, неговият преход в следващата фаза вероятно ще се окаже несполучлив.

На всички нас ни е известно, че след раждането си човек забравя напълно за своите преживявания в утробата на майка си. Изследванията на мозъчните вълни на нероденото още бебе доказват, че през последните месеци преди раждането си то води един крайно интензивен психически живот. В това няма нищо учудващо, защото неговата нервна система е все още непрекъснато свързана с тази на майка му.

Така или иначе раждането като основен преход в живота ни е последвано от пълна амнезия за този период от нашето съществуване.

Възниква въпросът дали амнезията не е основна характеристика на всички подобни преходи в съществуването.

Така например древните гърци са вярвали, че когато човек умре, не след дълго му се налага да пресече реката на забравата – Лета и да пие от нейните води. А който пие от тези води, той напълно забравя за предишния си живот тук на земята...

Също и на душите, на които предстои да се въплътят на земята, се налага да пресекат тази река на забравата и да пият от нейните води. И съответно да забравят напълно за своя живот преди раждането си в нашия свят.

Този древен мит се основава на предпоставката, че личната памет е нещо съвсем различно от самото съществуване на индивида и поради това понякога, дори и в този живот, може да изчезне почти изцяло. Съвременната психопатология нарича именно това състояние на частична или пълна загуба на паметта амнезия.

Най-известна е така наречената ретроградна амнезия, при която човекът губи паметта си за събития, които са се случили преди определен инцидент, дезорганизирал работата на главния мозък - например удар по главата. Въпреки че подобни амнезии най-често са само временни, те могат да бъдат изключително широкообхватни. Загубата на паметта може да се простира назад с часове, седмици и дори месеци преди момента на нараняването.

Днес със сигурност знаем, че паметта и мисленето като психични функции са неотделими от дейността на главния мозък, който пък от своя страна окончателно престава да функционира с настъпването на физическата смърт. Поради това предположението на древните гърци, че след приключването на процеса на умиране човек изпада в пълна амнезия, изглежда напълно основателно.

Остава обаче неясно защо древните гърци са смятали, че лишените от тяло, памет и мислене починали хора все пак съществуват?

Както древните гърци, така и древните римляни са правили рязка разлика между индивидуалността и личността (персоната) на човека. На латински ‘individuus’ означава ‘неделим’, а ‘persona’ – ‘маска’ или „роля”. В античния театър всички роли се играели от актьори-мъже. Те говорели чрез маски, изобразяващи техните герои и героини като всеки от тях изпълнявал по няколко роли едновременно.

Погледнато по този начин всеки от нас също променя редица маски в живота си една след друга: бебе, малко дете, юноша/девойка, млад мъж/млада жена, зрял мъж/зряла жена, старец/старица и т.н. Освен това ние едновременно играем различни социални роли: на съпруг/съпруга, син/дъщеря, баща/майка, брат/сестра и т.н. Нашата личност, нашите маски, нашите социални роли непрекъснато се променят, но зад всички тези маски, ние винаги си оставаме все ние.

За да разберем как са гледали на живота древните мъдреци е изключително важно да осъзнаем тази наша фундаментална двойственост. И особено да се запитаме дали всеки от нас не представлява уникален индивидуален (т.е. неделим) непрекъснат поток на съзнание, който стои зад всички свои маски и роли и се изявява чрез тях?

Ние сякаш съществуваме едновременно на две нива - на нивото на времето и на нивото на вечността. Ние сме във времето и времето е в нас. Същевременно обаче ние сме във вечността и вечността е в нас.

Лесно е да си атеист, когато ти върви, но е много трудно да останеш такъв на смъртно легло.