Радвам се, че и двамата приемаме Атмабодха на Шанкара за книга, която е писана от сериозен човек, който знае какво говори!
Между истинската реалност и субективната психологическа реалност на всяко едно същество има коренна разлика.
Например всеки от нас съзнава, че съществува в една огромна частично видима и частично невидима за нас Вселена. Освен това всеки от нас заема съвсем конкретно място в нея. Например ние всички си живеем на планетата земя в Слънчевата система.
Но вероятно други същества (все едно на каква степен на съзнателност и разумност) живеят едновременно с нас някъде другаде в тази Вселена - на друга планета, в друга звезда система или дори в друга галактика.
Всяко едно същество схваща себе си като пространствен център на Вселената.
Ние сме ТУК, а те - другите същества - някъде ТАМ.
За тях, те са "ТУК", а пък ние някъде ТАМ.
Но самата реалност няма нищо общо с нашите представи за "тук" и "там", за "нормално", "голямо" и "малко".
Поради това самата реалност е неописуема в рационални категории. За нея можем само да кажем, че тя Е.
И то Е в особен смисъл. Всеки познат нам обект може днес да е, да съществува, а утре вече да не е, да не съществува.
Реалността обаче не може ту да е, ту да не е. Тя винаги Е.
От най-древни времена хората са се чудили как да нарекат тази реалност, за да не е ясно, че не се касае до някаква конкретна представа за нея.
В Древна Гърция философът Парменид е написал по този повод съчинението си "За природата". Там той я е нарекъл просто "битие".
Според :
Битието не може да не съществува, тъй като няма небитие, следователно то е немислимо.
Затова ние винаги имаме работа с някаква вторична спрямо битието реалност, а в света няма място, където битието да отсъства, така че тази реалност е привидна.
Битието е реално, вечно, то не може да възникне от нищото или да се превърне в нищо, то е безначално и безкрайно. Битието е завършено и според Парменид, подобно на Бога при Ксенофан Колофонски, може да бъде оприличено на сфера.
Хората са далеч от това разбиране на битието, те могат да имат само мнения, които засягат отделни, изолирани случаи на проявата на битието.
По-късно философът Кант ще нарече Реалността - "нещото само по себе си".
Що се касае до Атман и Брахман, те едва ли са най-сполучливите понятия. Понятието "атман" се използва в Упанишадите в доста различен смисъл. Поради това заслугата на Веданта е в начина, по който осмисля и интерпретира тези понятия и съответно цялата дотогавашна основна религиозно-философска традиция на Индия.
Иначе понятието "атман" е натоварено с прекалено много психофизическо съдържание. Това е накарало Буда да формулира за яснота своето схващане за реалността като "ан- атман (не-атман)" или на пали "анатта".
По-късно будистите са предложили още три термина за описание на реалността: "недвойнственото", "шуня" (пустота) и "татхата" (такъвост).
Смисълът на последния термин е, че ние можем единствено да посочим реалността, но не и да кажем каквото и да е за нея.
В Древен Китай Лаодзъ е въвел за същата цел терминът "дао".
Но да се върнем към самия проблем.
Реалността Е. И всеки от нас също е част от тази реалност.
Нашите представи за Вселената и за самите нас са субективни и ограничени. Те са само ментални модели или специфични "карти" на действителността.
Но картата никога не е територията!
По тази причина, ако ние се отъждествим със своите представи за самите себе си, ние сме ограничени, преходни, смъртни същества.
Но ако погледнем на себе си "от гледна точка на Вечността", ние сме само една преходна, ограничена и смъртна проява на Реалността. И тъй като Реалността е неделима, цялостна, всеобхватна, то и ние като нейна проява сме такива в същността си.
Това наистина няма общо с никакви "добродетели", просто защото е факт, който винаги е наличен.
Както пише Шанкара в своята Атмабодха:
"Действието (карма) не може да отстрани незнанието (аджнана), защото то не му противоречи - единствено знанието (джнана) отстранява незнанието (аджнана), подобно на светлина, която разсейва мрака."
Редактирано от Aлekc на 16.04.08 19:25.
|