Някои психолози разделят любовта на „нуждаеща се любов" и „даряваща любов". Пълвата е задоволяване на някакъв дефицит, някаква липса в теб. А втората е „душевна любов".

„Нуждаещата се любов" зависи от другия човек. Тя всъщност не е истинска любов - тя е нужда. Ти използваш другия като средство за задоволяване на нуждите си. Експлоатираш го, манипулираш го, властваш над него. Но така другият човек бива принизен, почти унищожен. А и той върши съвсем същото. Той се опитва да те манипулира, да те управлява, да те притежава, да те използва. Крайно нелюбящо е да използваш друго човешко същество. Така че това само прилича на любов, но е фалшива.

Много хора използват любовта като храна, задоволяване на някаква нужда. Като млякото, което детето получава от майката,. Милиони хора си остават деца през целия живот, те никога не порастват. Остаряват, но не израстват в умовете си, тяхната психика си остава малолетна, незряла. Те винаги имат нужда от любов, те копнеят за нея като за храна.


Човек съзрява , когато започне по-скоро да обича, отколкото да се нуждае от любов. Когато започне да прелива, да споделя, когато започне да дава. В другия случай търсиш как да получиш повече. Но когато обичаш, търсиш някой за да даваш от любовта си, да даваш повече и безусловно. Това е израстване, зрелост, себеотдаване. Само зрелият човек може да дава, защото само зрелият човек има. Тогава любовта не е зависимост. Тогава можеш да обичаш независимо от това дали другият човек обича или не. Любовта вече не е взаимоотношение, а състояние.