Беше удивителна вечер, изпълнена в себе си и наситена със сила. Но докато се изкачвахме по хълмовете, времето неочаквано спря. Пътният знак показваше колко километра ни делят от главното шосе, необходим беше половин час за да стигнем до него, т.е. необходимо беше и време и пространство.. Обаче в момента, когато очите видяха този знак встрани от пътя, времето и пространството изчезнаха. Наоколо беше и синьото небе, и златистите хълмове, обширни и вечни, но те бяха част от това извънвремево битие. Очите и ума внимателно следяха пътя; тъмните, самотни дървета стояха живи и изпълнени със сила; на хълмовете изпъкваше всяка отделна тревичка от окосеното сено, просто и ясно. Светлината на ранната вечер тихо обгръщаше дърветата и хълмовете. Единствен признак на движение беше летящата кола. Тишината, пронизваща паузите между думите, беше част от това неизменно безмълвие. Скоро шосето ще свърши и ще се слее с другото, а последното също ще има край; ще настъпи време, когато тези безмълвни тъмни дървета ще изсъхнат, ще паднат и праха им ще бъде отнесен от вятъра и ще изчезне. Когато паднат дъждове, ще се появи нежна зелена трева, но и тя скоро ще увехне.