|
Лудите
“Като калаени войници стари
в редици подравнени се редим;
ако пред строя някой изпревари,
“хванете лудия!” във хор крещим.
Едничката награда за такива
е глад, преследване и смърт на скот
или след време статуя красива
за чест на целия човешки род.
А колко често някоя идея
като девица чака свой жених!
Глупците все безумство виждат в нея,
“Почакай!” – казва и мъдрецът тих.
Но среща я един от тези луди,
които вярват в бъдния възход,
и млад живот в утробата и буди
за нас, за целия човешки род.
Видях пред мене Сен – Симон, пророка,
богат отпърво, после – задлъжнял,
зает да отстрани докрай порока,
да промени докрай живота цял.
Увлечен от започнатото дело,
уверен беше той, че сочи брод,
по който към успех да тръгне смело
след време целият човешки род.
И Фурие ни казва: “Тръгвай вече,
народе, и не стой презрян в калта!
Труди се във фаланги; надалече
сияе и очаква те целта.
След толкова нещастие земята
се свързва с грейналия небосвод –
сега за мир надеждата крилата
повежда целия човешки род.”
И Анфантен жената възвисява –
да бъде тя наравно със мъжа.
А вие казвате: “Напразна врява
на трима луди вярващи в лъжа.”
Но, господа, безумие нима е
да търсиш щастие за цял народ?
Велик е, който кара да мечтае
за радост целия човешки род!
Та кой откри Америка, кажете?
Безумец, луд, навсякъде осмян.
А кой създаде Бог за вековете?
Отново луд, на кръста прикован.
И слънцето в надоблачните сфери
ако прекъсне вечния си ход,
отново някой луд ще изнамери
светилник за целия човешки род.
Започвам с това прекрасно стихотворение написано преди близо две столетия от френския поет Пиер-Жан Беранже. То е много подходящо за тази книга и за опитите ми да повдигна самочуствието на много страдащи и неразбирани от околните, мои съвременици. Ще остана верен на стила, който наложих при първата си книга “АЗ СЪМ, или Завръщането на Озирис – Откровение на Хор”, като използвам много цитати от различни автори и книги. По този начин се опитвам да провокирам читателите си да търсят и да четат. Мисля, че е по-честно да пиша така, отколкото да перефразирам чужди мисли и да се правя на много умен. Всичко си е написано и казано преди мен, така че няма смисъл “отново да преоткривам топлата вода”.
Много хора се възхищават от любовта ми към книгите, но има и такива, които ме смятат за луд. Аз имам малко по-различно виждане затова, кой е луд за съвременното ни общество. Мнозина от хората на земята днес се доверяват на религиите и разните духовни учения, науката, изкуството, средствата за масова информация и какво ли не още. И всички тези науки, вместо да им помогнат да живеят по-добре, ги объркват още повече. Но не само днес е било така. Френският писател Франсоа Рабле пише за същите проблеми от неговото време:
“ – Приличате ми на мишка, попаднала в смола – каза Пантагрюел. – Колкото повече се мъчи да се измъкне от смолата, толкова по-дълбоко затъва в нея. Та и вие, колкото повече усилия полагате да излезете от тая бъркотия, толкова повече тя ви омотава. И право да ви кажа, не виждам как може да ви се помогне освен по следния начин; често съм слушал поговорката “лудият учи на акъл умния”. И тъй като отговорите на умните не ви задоволяват напълно, посъветвайте се сега пък с някой луд; може да стане така, че разговорат с такъв човек да ви донесе просветление. Вие знаете колко князе, крале и даже цели държави са били спасявани от луди, колко битки – спечелвани и колко трудности – преодолявани благодарение мненията, съветите и предсказанията на луди. Аз няма да ви посочвам примери. И смятам, че ще се съгласите с моите доводи; който си гледа частните и домашни дела както се полага, който бди зорко над своя дом, който показва тънка съобразителност и не прощава случай да спечели и натрупа земни блага и богатства, който ловко съумява да избегне всички злочестини, причинени от бедността – тогова вие наричате житейски мъдър човек, макар божественият разум да го счита зе глупак; защото за да бъде преценяван от божествения разум като мъдър, искам да кажа, мъдър и прозорлив по внушение свише и достоен да приеме благодатта на откровението, човек трябва да забрави себе си, да излезе от себе си, да освободи духа си от всяка земна страст, да очисти ума си от всякакви човешки помисли и щения, нещо, което невежествените люде считат за безумие.”
По-късно и руските писатели – класици Достоевски и Толстой в произведенията си описаха същата тази “лудост”, която обзема определени хора. У нас един велик българин констатира нещо, което е валидно и до ден днешен. Христо Ботев заяви, че “у нас умните считат за луди” и същите тези “умни” го изхвърлиха от учебниците на децата ни.
Споменах, че и мен доста хора ме считат за луд. От преуспяващ бизнесмен, добър нумизмат, антиквар, колекционер на картини, галерист, букинист, аз се превърнах в един щастлив човек, който не се занимава с нищо. Продавам събираното повече от тридесет години и се радвам на живота. Щастлив съм, че зарязах всичко и сега само пиша и гледам семейството си. Много често оставам без пари, но винаги сякаш се случва чудо и преди да достигна дъното отново изплувам на повърхността. Бил съм и на измамния връх на материалното благополучие, но винаги за сметка на много нерви и притиснения. Днешното щастие и хармония не бих заменил и за най-голямото богатство на земята. Гледам познати и бивши мои партньори в бизнеса как се въртят в един омагьосан кръг и не могат да излязат от него. Като деца играехме на една игра. Намирахме стръкче маргаритки от някоя градина и започвахме да късаме листенцата им едно по едно.
“Щастие, нещастие, път, писмо. Щастие, нещастие, път, писмо...”
И така, додето стигнем последното цветче. И после пак отново...
Днес всички около мен без да знаят, играят вечно на тази игра. Веднъж ги срещам много щастливи. Или са спечелили малко пари, или някоя любовна авантюра е завършила с победа. Може да са се оженили, да са им се родили деца, да са си купили нова кола, или жилище...Значи тази маргаритка е била с щастлив край. След известно време същите хора виждам с оклюмали носове, нещастни и унили. Фалит, раздяла, развод, болест, смърт, катастрофа – това са най-честите причини за нещастието в живота им. Трети път ги виждам да пътуват нанякъде. За друг град, за село, за чужбина, за риба, на лов, на почивка, в командировка. Все бързат, бързат, бързат... Четвъртото, последно за тях състояние от играта е Писмото. Хората все чакат вест за нещо, което би оправило малко живота им. Зелена карта, виза за чужбина, резултат от интервюто за работа, резултата от тотото, тегленето на лотарията, Месия...
Щастие, нещастие, път, писмо. Щастие, нещастие, път, писмо. Щастие... Нещастие...
Също както в някой филм на ужасите. Затворени в един влак, който се движи в кръг и има само четири спирки, на които не можеш да слезеш. Постоиш малко, а понякога и повече, погледаш през прозореца, в най-добрия случай можеш да отскочиш до чешмичката на перона и влакът тръгва отново. Ти отново си на него и не знаеш на коя спирка ще спре този път. Но спирките са само четири – Щастие, Нещастие, Път и Писмо. Филмът обикновено свършва с една траурна процесия, от влака до близкото гробище. По-голям ужас от това няма. Аз разбрах още преди десеттина години сценария на този филм. Първото нещо което направих тогава, бе да сляза от влака. Не избирах спирката. Когато човек слиза от този влак няма значение къде ще слезе. Важно е да осъзнае безсмислието на возенето и да слезе. Нали винаги се качваме на превозни средства с цел да ни заведат някъде, а не заради самото возене? Точно това обяснявам на моите приятели.Те са още на “влака”, а аз съм вече пристигнал. Седя си на перона и ги гледам как очакващи, щастливи и нещастни, вечно пътуват. Петър Дънов нагледно е показал на учениците си въртенето в кръг на обикновените човеци и радостта на хората, преустановили това безкрайно пътуване. Нарекъл го е Паневритмия, или Ритъмът на Пан (Живота). Вместо влак той е направил едно голямо хоро от мъже и жени и на него се въртят човеците, кандидати да станат Хор-Ра (хора). Те се въртят в кръг и уж орат, копаят, предат, тъкат и така изиграват всички възможни професии на земята. Всяка година около Богородица (15 август) хиляди последователи на този Учител се качват на Рила и бързат да се “хванат на хорото” и да изиграят своята Паневритмия. Ако ги попиташ защо играят, един ще ти говори, че за акумулиране на космическите енергии, друг, че колективно медитират, трети друго и въобще ред подобни глупости. Сигурен съм, че никой Дъновист не знае какъв е смисъла на този танц. А смисълът е следния. Всеки участник в Паневритмията играе за да се събуди и осъзнае безмислието на тази игра. Постигналите, събудените хора винаги стоят, или би трябвало да стоят в центъра на кръга и със свирене и пеене да дават ритъм на танцуващите. Това правят и духовните учители в живота. Те не носят кръстовете на останалите, нито отнемат греховете им, а само дават правилният ритъм за живот на развиващото се човечество. За обикновените работници и селяни, търговци и управляващи делото на Орфей или на Христос е било вид лудост, но точно тази тяхна лудост е оставила светла диря в историята.
Днес, както и винаги на земята има два вида човешки същества, едните вярват, а другите не вярват, че има Бог. От тези пък, които казват, че вярват в съществуването на Бога, малцина са истински вярващите. Тях няма да ги срещнете в първите редици на църковните служби. Те не парадират с вярата си пред останалите хора и само вътрешно, в себе си признават Бог за свой родител. Както любящия баща се грижи за децата си, така и Бог се грижи за тези, които го признават и почитат. Спомнете си думите на Иисус за птиците, които нито сеят, нито жънат, а винаги са нахранени и щастливи. Всяка сутрин още от ранни зори птиците започват да пеят и да славят Бога и така до вечерта. Защо никой не казва за тях, че са луди? В днешният жесток свят човек не може да бъде като птиците, но не трябва и постоянно да мисли само за физическото си оцеляване. Дори да се грижим много добре за това тяло, то рано или късно ще се разруши. Затова трябва да оставим всичко да се случва, и имането, и нямането. Когато се опитвам да споделя тази моя философия с познати и приятели, те ме мислят за луд. За луд ме смятат и историците, когато се опитвам да споделя и нещо за темите, върху които работя в момента. Наскоро подхванах разговор с един историк. Когато му изложих някои доводи за промяната на хронологията в световната и българската история той, понеже нямаше какво да ми отговори троснато отсече:
“Хей момче, аз имам диплома за тази работа и двайсет години я работя, а ти си взел да ми говориш глупости.”
Навремето аз не можах да уча история и се радвам за това. Още на двадесет години, веднага след казармата си направих една програма за самообразование и тя се оказа много по-добра и от най-престижните уневерситетски учения. По нея аз учех само това, което ме интересуваше и можех да го приложа по нататък в живота си. А какво правят студентите по време на изпити? Мобилизират се и започват да учат по един предмет, но не заради някакъв интерес или нужда, а единствено за да си вземат изпита. Веднага след взимането му те изхвърлят почти всичко научено, защото не им трябва и започват да учат за следващия изпит. Накрая на годината дали са останали 5 – 10 % от всичкото знание, или по-малко? Аз не можах да уча по тази порочна система и съм много щастлив от това. Сега нямам диплома и добра работа, но имам знание с което се гордея.
След като излезе първата ми книга, човекът, който издаде книгите на Стоян Диловски – ТОД я прочете и ми каза:
“Всичко написано в книгата ти мога да оборя, само тези четири деца откъде ги взе?”
После ми забрани да му се обаждам повече, под предлог, че не е трябвало да се обявявам за Месия. От негов приятел разбрах, че след това е унищожил книгите си, които бяха почти готови за печат и е започнал да ги пише отново. Не само окултистите ме отхвърлиха. Малко преди да си отиде от този свят известния писател Кръстьо Мутафчиев беше една вечер в клуба на архитектите в София. Аз случайно бях там и ме запознаха с него. Разказах му накратко върху какво работя в момента. Не очаквах кой знае каква похвала, но си мислех, че като малко по-нестандартен писател, който пише на тема история, той ще погледне оптимистично на работата ми. Какво беше моето учудването, когато ми каза, че никой в България не може да направи повече от това, което той е направил в областта на историята. Като аргумент заяви:
“Момче, още не си бил роден, когато аз съм разговарял със Светослав Рьорих на една маса, точно така, както разговарям с теб сега.”
Точно тук аз би трябвало да ахна, но не го направих. Не бях много възхитен от книгите на Николай Рьорих, нито от “Агни йога” на Елена Рьорих. Не му го казах това, а само га попитах следното:
“Господин Мутавчиев, не допускате ли факта, че един ученик може да надмине учителя си? Аз с интерес съм чел всичките ви книги, но имам амбицията да ви надмина. Ако напиша нещо по-добро за историята на България, значи съм имал добри учители като вас.”
След тези мои думи господин Мутафчиев ме изгони от масата.
Има и една трета категория човеци, които гледат на мен, също както палестинец гледа израелска фадрома, дошла да събаря къщата му. Техните представи за историята и религията, според мен са като къщи, построени на свлачище. При първият по-проливен дъжд могат да отидат в дерето. Когато започна да им казвам, и доказвам, че в Библията има много неправилно тълкувани неща и събитията са се случили в Европа, а не другаде, те веднага ми лепват диагнозата “Луд”. Всички те предпочитат да си живеят със старите представи и просто ги мързи да се замислят. Ето защо светът е на този хал. Кажете ми, как може да се промени нещо при тези човешки същества? Ами те са затънали в невежесво, като прасета в мръсотиите си и са щастливи при това. Съвсем скоро целият този сват ще бъде разтърсен от страхотни войни и природни катаклизми. Те, наред с истините, които ще излязат на белия свят за ролята на църкви и секти, ще активират свлачището и то с грохот ще понесе милиарди човешки души в пъкъла. За голямо съжаление представите за живота на по-голяма част от населението на земята са свързани с материалното съществуване на нея. След рухването на материалната ни цивилизация всички, които са намирали подслон под стряхата и ще си отидат заедно с нея. Понятия като “Бог”, “Духовни светове”, “Небесни жители” за тях не съществуват. Древните учения са давали насока за намиране на правилния път в живота, но днес кой ли ги чете и още по-малко следва:
“Умът наистина е двоен – чист и нечист; нечист – когато има мисли за предмети на желанието (Кама), а чист – когато е свободен от желанието (Кама). Умът, наистина е причина за робство и за свобода на хората: омотан в предмети, той води към робство; свободен от предмети той води към свобода, тъй казват те.
Тъй като сигурна е свободата на оня ум, който е чист от предмети, то търсещият освобождение трябва постоянно да чисти ума си от тях.
Когато умът, свободен от стремеж по предмети и добре прибран в сърцето, достигне до същината на Себето (Атма), тогава той се намира в своето висше обиталище. Той трябва да се отдръпва, докато се разтопи в сърцето.
Това (въздържане) е и знание (жняна) и медитация (дхиана); останалото е само спор и многословие.”
Това можем да го прочетем в едно древно писание, наречено “Амритабинду Упанишад”. Аз мога да го обясня по друг начин. Това го пише в книгите на Ошо. Тялото на човека се обслужва от един Ум и той ни служи като камериер и управител на една къща. Тялото ни е тази къща и умът ни като добър управител винаги мисли, как да е добре нахранено, облечено, удобно настанено, налюбено. Истинският собственик на тази къща в действителност е духът, който е частица от цялото, наречено Бог. Умът сам това не може да го разбере и затова на помощ идва Божествения Дух. Той кара човека да се самосъзнае, да се отдели от стадото и да каже “Аз Съм”. Така от човеците се раждат ХОР-РА-та и тези ХОРА управляват живота си с Разум. Вижте и разликата между Ум и Разум, защото мнозина от вас не знаят каква е тя. Думата “Разум” е съставена от три отделни думи – Ра, Аз и Ум. Виждате как Умът е подчинен на Ра – Светлината на Божесвения Дух и Аз – Самоосъзнаването. Само с Разум хората могат да видят преходността на този свят и величието на Бога.
|
Лудите