Повтарям тук постинга, който по технически причини
погрешно се появи по-горе.
Извинявам се за грешката.



Продължение на Лекцията от 22.10.1908 г.

Съществуват голям брой опити,
които се стремят да разрешат загадките на тази приказка.
Още по времето на Шилер и Гьоте мнозина се опитват да я
тълкуват по един или друг начин.

Забележително е единомислието,
което Шилер и Гьоте имат по този въпрос:

Ключът към приказката се намира в самата нея!

Следователно, обяснението на приказката следва да търсим
единствено в самата нея, и по-нататък в хода на лекцията
ние действително ще се убедим - макар и по един
твърде своеобразен начин - че това е точно така.

Змията просъсква нещо в ухото на Стареца,
и тъкмо това, което тя просъсква в ухото му,
въпреки че не е назовано, представлява разрешението на загадката.

После Старецът казва:

„Дошло е времето!"

- Следователно, ние трябва да търсим онова,
което в подземния храм Змията доверява на Стареца.

Сега Старецът с лампата се отправя там,
където живее неговата съпруга.

Чрез силата, идваща от светлината на лампата,
различните субстанции се преобразяват:
камъните в злато, дървото в сребро, мъртвите животни
в скъпоценни камъни, металите обаче биват унищожени.

Той заварва своята съпруга напълно слисана.
Когато я запитва, какво се е случило, тя отговаря:

Тук се появиха много странни личности.
Човек би могъл да си помисли, че са някакви блуждаещи светлини.
Впрочем не може да се каже,
че те останаха в рамките на благоприличието.

- Добре, само че като се има предвид твоята възраст,
съобразява Старецът, навярно те са проявили нужната учтивост.

- И сега тя подробно разказва как Блуждаещите Светлини
се приближили до златото и така го облизали,
че после можели отново да разтърсят телата си
и то да се изсипе от тях под формата на златни монети.

Но да беше само това! Я погледни нашето куче!
Мопсът също опита жълтиците, превърна се в скъпоценен камък и умря!
Да, нашият мопс е мъртъв!

- И възрастната жена продължи:

Ако бих знаела какво ще се случи, аз никога нямаше да им обещая,
че ще изплатя техния дълг към Лодкаря.
А дългът се състои от три зелки, три глави лук и три артишока.

Добре, казва Старецът,
вземи мопса със себе си и го занеси при Красивата Лилия,
защото тя има тази особеност,
че докосвайки скъпоценните камъни ги превръща в живи същества.

- И така, тя взема три пъти по три от обещаните на Лодкаря зеленчуци,
като към тях в кошницата прибавя и мопса.

Сега ние стигаме до един твърде забележителен момент от приказката.

Когато възрастната жена взема кошницата в ръцете си,
тя и изглежда много тежка,
макар че теглото на мъртвия мопс не е голямо
и ако в кошницата беше само мъртвия мопс,
тя щеше да е толкова лека, сякаш е празна;

явно тежестта идва от новите продукти,
каквито са зелките, лукът и артишокът.

Обаче на път към Лодкаря й се случва нещо необикновено.

Великанът протяга ръката си така, че нейната сянка пада върху реката,
грабва една зелка, една глава лук, един артишок и ги изяжда,
и по този начин сега тя остава само с по два броя от това, което носи.

Тя иска да заплати на Лодкаря само една част от дълга.

Обаче той настоява, че е безусловно необходимо да получи всичко,
което му дължат Блуждаещите Светлини.

След продължителен спор Лодкарят казва:

има още един изход от положението - възрастната жена да даде гаранция,
че ще върне трите липсващи зеленчуци.
За тази цел тя трябва да потопи едната си ръка в реката,
като гаранция, че ще изпълни своето обещание.

И докато върши това, тя забелязва, че ръката й, потопена във водата,
се скъсява и става черна на цвят.

„Сега тя само изглежда такава", казва Лодкарят.
„Ако обаче не удържиш на думата си,
ръката ти действително ще остане в този вид.
Тя непрекъснато ще се смалява и накрая напълно ще изчезне,
но без ти да се лишаваш от възможността да си служиш с нея.
Ти ще можеш да вършиш всичко с нея, само че никой няма да я вижда."

Обаче жената предпочита да не може да върши нищо с ръката си,
но тя да е на мястото си и всички да я виждат.

Когато се издължиш, казва Лодкарят,
всичко отново ще се оправи.

По пътя към Красивата Лилия тя среща един чудно хубав момък,
на когото обаче, както той казва, е отнета цялата му някогашна
сила и мощ;
и от разговора между тях, ние узнаваме как точно се е случило това.

Момъкът е обзет от силното желание да се срещне с Красивата Лилия.
Тя отдавна се е превърнала в негов идеал.
Обаче нейните прекрасни очи действуват по толкова гибелен начин,
че сега той е останал без капчица сила и въпреки това,
нещо непрекъснато го влече към нея.

Най-после и двамата пристигат при Красивата Лилия.
Всичко, което заобикаля Красивата Лилия,
е във висша степен забележително;
ето защо тук ще споменем само няколко характерни подробности.

Лилия е образец на съвършена красота;
обаче тя притежава странното качество да умъртвява всяко
живо същество, което се докосва до нея,
и отново да съживява всичко, което вече е минало през смъртта.

Старицата й поднася подаръка.
Момъкът е дошъл, за да утоли копнежа,
който изпитва към Красивата Лилия;
обаче ние виждаме, че Красивата Лилия също е измъчвана от своите
копнежи.

Тя се чувствува далеч от плодотворните сили на живота;
нейната градина е пълна с най-различни растения,
които само цъфтят, но не дават плод;
тя е приказно красива, обаче стои далеч от всичко живо.

Тогава Старицата изрича една многозначителна фраза.
Тя повтаря думите, които прозвучаха от устата на нейния съпруг
в подземния храм и сега те дават нови надежди на Лилия.

И това беше последният миг,
в който тя можеше да се улови за някаква надежда;
защото последното живо същество, което я свързваше с живия свят,
току що й беше отнето.

Тя имаше едно канарче и много се боеше да не го докосне,
понеже знаеше, че това веднага би го умъртвило.

Но ето че отнякъде беше долетял един ястреб и канарчето,
опитвайки се да се спаси от него,
хвръкна към Лилия и докосвайки се до нея, мигом намери смъртта си.

Ето защо Красивата Лилия живее напълно откъсната от
останалия човешки свят.

Сега Старицата поднася мопса на Лилия.
Лилия го докосва и мопсът отново оживява.
Момъкът се опитва да утоли своя копнеж,
прегръща Лилия и пада мъртъв на земята.
Животът в неговите гърди угасва напълно.

В същото време Змията прави един магически кръг около мъртвите тела на
Момъка и канарчето.

По този начин - и Змията е съвсем сигурна в това -
безнадеждното положение ще се промени още в следващия миг.

И то действително се променя.

Сега идва Старецът със своята лампа и така цялата ситуация става друга.
Защото Старецът идва тъкмо навреме:
преди още разложението да е обхванало телата на Момъка
и на канарчето.
Старецът ги отвежда в подземния храм,
който Змията беше вече проучила.
Той се обръща към Блуждаещите Светлини:
вие също бихте могли да ни помогнете.
Когато стигнем до портата на храма, вие трябва да я отворите.

И сега Змията прави с тялото си един голям мост над реката
и цялото шествие минава по него.
Когато всички стигат до отсрещния бряг, ние виждаме,
че докосвайки Змията, която е решила да пожертва себе си,
Момъкът отново се пробужда за живот.

Макар и да вижда всичко, той все още не може да го проумее.

Змията изведнъж се раздробява на хиляди скъпоценни камъни,
които Старецът хвърля в реката и от тях израства един приказен мост.

Шествието, предвождано от Стареца, се отправя към подземния храм.

Рудолф Щайнер


Продължението следва