В продължение на няколко мига
започна сякаш да ръми ситен дъжд през отвора на неговия купол;
Старецът притисна още по-здраво Красивата Лилия и каза:


„Сега още сме под реката и съвсем скоро ще стигнем целта."

Не след дълго им се стори, че трусовете са спрели, но се излъгаха:
храмът се издигаше все по-нагоре и по-нагоре.

Изведнъж над главите им се чу странен пукот.
Дъски, греди и безформени късове започнаха да се сриват
през отвора на купола.
Лилия и Старицата отскочиха встрани;
мъжът с лампата хвана Момъка и остана на място.

Малката колиба на Лодкаря - защото тя беше тази,
която издигащият се храм откъсна от Земята и прие в себе си -
постепенно се спусна надолу, закривайки Момъка и Стареца.

Жените извикаха уплашено, а храмът се разтърси като кораб,
който неочаквано се беше натъкнал на подводна скала.
Жените започнаха да се суетят страхливо в мрака около колибата;
нейната врата беше затворена и никой не отговаряше на тяхното чукане.
Те удряха все по-силно и доста се учудиха,
когато дървото започна да кънти като метал.

Под въздействието на затворената вътре лампа,
колибата се беше покрила със сребро.
Не след дълго тя съвсем промени своя облик;
защото благородният метал се освободи
от случайните форми на дъските, стълбовете и гредите,
приемайки все по-изисканите очертания на една изящна,
майсторски построена сграда.

И ето, че сега в средата на големия храм
се издигна един прекрасен по-малък храм,
който можеше да се приеме и за олтар,
и който бе напълно достоен за храма.

По една стълба, която се издигаше от вътрешната страна,
благородният Момък се изкачи нагоре;
мъжът с лампата го осветяваше,
а друг един, облечен в къса бяла дреха го подкрепяше;
той държеше в ръка едно сребърно весло;
в негово лице веднага можеше да бъде познат Лодкарят,
доскорошния обитател на преобразената колиба.

Красивата Лилия се изкачи по външните стъпала,
които водеха от храма към олтара,
но тя все още трябваше да се държи по-далеч от своя любим.

Старицата, чиято ръка съвсем се беше смалила
докато лампата беше скрита, изведнъж извика:

„Нима аз още трябва да страдам?
При толкова много чудеса няма ли поне едно,
което да спаси моята ръка?"

Нейният мъж й посочи отворената врата и каза:

„Погледни, денят вече настъпва, побързай да се изкъпеш в реката!"
-

„Що за съвет!", извика тя.
„Трябва ли цялата да почернея и съвсем да изчезна;
та нали не съм заплатила още своя дълг! -


„Хайде", настоя Старецът;

„последвай ме! Всички дългове са вече изплатени."

Старицата забърза към реката и в този миг
лъчите на изгряващото Слънце блеснаха над купола на храма.
Старецът застана между Момъка и девойката и извика високо:

„Три неща властвуват на Земята: мъдростта, светлината и силата!"

При първата дума се изправи Златният Цар,
при втората - Сребърният,
а при третата бавно се надигна Бронзовият,
докато Четвъртият рухна тромаво на мястото си.

Който го погледнеше едва би сдържал усмивката си,
независимо от тържествеността на момента,
защото той не седеше, нито пък се излягаше,
а сякаш се бе сринал, лишен напълно от своята форма.

Блуждаещите Светлини, които досега се занимаваха с него,
се оттеглиха встрани.
Макар и доста избледнели на зазоряване,
те отново изглеждаха добре наситени и разгорени.
По свойствения им сръчен начин
те бяха изблизали със своите остри огнени езици златните жилки на
колосалната статуя до самата й вътрешност.

Неправилните празни пространства,
които се появиха вследствие на това,
останаха за известно време отворени
и статуята запази своята предишна форма.

Но когато огнените езици обхванаха и най-нежните жилки,
фигурата изведнъж рухна и за съжаление -
тъкмо на онези места, които остават цели, дори и когато човек сяда;
ставите, които иначе трябва да се сгъват, сега останаха неподвижни.

Който не можеше да се разсмее при тази гледка,
трябваше да отвърне очи от нея;
смесицата между форма и купчина буци беше направо противна за гледане.

Човекът с лампата помогна на красивия Момък,
все още втренчено загледан пред себе си,
да слезе от олтара и го поведе направо към Бронзовия Цар.
В нозете на могъщия владетел лежеше меч в бронзова ножница.
Момъкът препаса меча.

„Мечът в лявата ръка, дясната свободна!",
извика Бронзовият Цар.
Тогава те се отправиха към Сребърния,
който насочи своя скиптър към Момъка.
Той го пое с лявата ръка, а Царят любезно добави:
„Паси овцете!"

И когато стигнаха до Златния Цар,
той постави на главата му с най-бащински благославящ жест
венец от дъбови клонки и каза:

"Познай най-висшето."



Продължението следва