Ето защо и появата на старата жена
в компанията на двата весели пламъка
беше за всички една много приятна изненада;
те бяха разпилели доста своето злато
и сега се появиха доста изтънели,
но пък толкова по-вежливо се отнесоха
към принцесата и нейните компаньонки.

С най-голяма увереност и доста подчертано
те изрекоха почти обикновени неща,
но особена чувствителност те проявиха към очарованието,
което светещият воал разпръскваше като сияние над Лилия
и нейните придружителки.

Те сведоха поглед в тихо смирение,
а възхвалата за тяхната красота ги правеше още по-прекрасни.
Всички бяха обзети от някакво удовлетворение и спокойствие,
с изключение на Старицата,
която независимо от уверенията на нейния мъж,
че ръката й няма да се смалява,
докато я осветява неговата лампа,
непрекъснато повтаряше, че ако така продължи,
още преди полунощ тя ще загуби тази скъпа част от своето тяло.

В това време Старецът с лампата слушаше
разговора на Блуждаещите Светлини с голямо внимание
и беше доволен, че така Лилия малко се поразсея и ободри.

И ето че неусетно настана полунощ.

Старецът погледна към звездите и започна да говори:

„За щастие, в този момент всички ние сме заедно;
нека всеки да изпълни своето задължение,
всеки - своето дело, и едно общо щастие ще претопи
в себе си отделните страдания,
също както общото нещастие разяжда
радостта на отделния човек."

След тези негови думи настана странен шум,
защото всички присъстващи говореха за себе си
и изразяваха високо онова, което би трябвало да направят;
само трите девойки останаха безмълвни:
едната заспа до арфата,
другата - до слънчобрана,
а третата - до стола
и никой не можеше да ги упрекне,
понеже беше станало много късно.

След няколко учтиви фрази, адресирани към девойките,
накрая пламтящите младежи се обърнаха към Лилия,
като най-красивата от всички.

„Ти хвани огледалото", каза Старецът на ястреба,
„и с първия Слънчев лъч освети спящите девойки,
за да се събудят от отразената небесна светлина."

Тогава Змията се раздвижи, отвори кръга и бавно,
с големи извивки, се отправи към реката.

Двата Блуждаещи Пламъка я следваха тържествено
и човек би могъл да ги вземе за най-сериозните огнени езици.

Старицата и мъжът й хванаха кошницата,
чиято мека светлина досега едва се забелязваше;
те така я дърпаха от двете страни,
че тя ставаше все по-голяма и по-светеща;
после сложиха в нея трупа на Момъка,
а върху гърдите му поставиха канарчето;
тогава кошницата се повдигна
и започна да витае над главата на Старицата,
която тръгна след Блуждаещите Светлини към реката.

Красивата Лилия прегърна мопса и пое след Старицата,
а мъжът с лампата крачеше последен.

Това шествие и цялата местност странно засия
от многото блещукащи светлини.

Когато стигнаха до реката,
всички с възторг забелязаха прекрасната дъга над нея,
по която жертвоготовната Змия
им предоставяше възможността да преминат оттатък.

И ако през деня човек се удивляваше
на прозрачните скъпоценни камъни,
от които мостът изглеждаше съграден,
то през нощта удивлението пред неговата сияйна красота
беше двойно по-голямо.

На фона на тъмното небе този светъл кръг
се открояваше много ярко,
а долу живите лъчи потрепваха
към центъра и подсказваха подвижната устойчивост на целия строеж.

Шествието бавно премина по моста,
а Лодкарят, който наблюдаваше всичко от своята отдалечена колиба,
с удивление следеше светещия кръг и странните пътници,
придвижващи се по него.

Те едва бяха стигнали до другия бряг,
когато дъгата на моста започна да се люлее по особен,
вълнообразен начин, приближавайки се все по-плътно до водата.

Скоро след това Змията пропълзя към сушата,
кошницата се спусна върху Земята
и Змията отново я обгради в своя кръг,
Старецът се наведе над нея и попита:

„Ти какво реши?"

„Да се пожертвувам сама, преди да бъда пожертвувана,
отвърна Змията; само ми обещай,
че няма да оставиш нито един камък на сушата."

Старецът обеща това и после се обърна към Красивата Лилия:
„Докосни Змията с лявата си ръка, а своя любим с дясната!"

Лилия коленичи, докосна Змията, а после и трупа на Момъка.
В същия миг животът му сякаш се възвърна;
той се раздвижи в кошницата, надигна се и седна.

Лилия поиска да го прегърне, но Старецът я спря;
в същото време той помогна на младежа
да се изправи на краката си, като го крепеше,
докато той излизаше от кошницата и от кръга на Змията.

Младежът стана, а канарчето пърхаше с криле на рамото му;
животът отново пулсираше и в двамата,
обаче Духът беше все още вън от тях;
очите на красивия Момък бяха отворени,
но не виждаха или поне изглеждаше,
че гледат всичко съвсем безучастно;
и едва когато удивлението от това събитие затихна,
всички забелязаха колко странно се беше променила Змията.

Нейното красиво гъвкаво тяло се беше разпаднало на хиляди,
стотици хиляди блестящи скъпоценни камъни;
посягайки към своята кошница,
Старицата се препъна най-непредпазливо в тях
и тогава не остана и следа от Змията, освен красивия кръг,
чиито очертания от скъпоценни камъни ярко блестяха в тревата.



Продължението следва