Не след дълго се появи една от красивите прислужници на Лилия,
донесе столчето й от слонова кост
и с любезни жестове я прикани да седне;

към нея веднага се присъедини и втората,
която носеше в ръце един огненочервен воал,
който по-скоро щеше да я разкраси,
отколкото да покрие главата й;

третата й подаде арфата
и тя едва беше докоснала вълшебния инструмент,
от чиито струни отекнаха няколко тона,
когато първата от девойките се върна с едно светло,
кръгло огледало;
постави го пред Красивата Лилия
и погледът й веднага се прикова
върху отразения образ - най-прекрасната гледка,
която някога можеше да се срещне в природата.

Болката сякаш и придаваше още по-голяма красота,
воалът - още по-голямо очарование,
а арфата - още по-мека прелест
и колкото нарастваше надеждата да се промени тъжното й състояние,
толкова повече на човек му се искаше
този неин образ да остане завинаги такъв.

Тихо загледана в огледалото тя извличаше меки,
преливащи се тонове от струните;
скоро изглежда мъката й се удвои,
а струните отговориха бурно на нейната печал.

Тя понечи да запее, но гласът й отказа да откликне на това желание;
тогава болката й се изля в рукналите сълзи;
двете момичета я хванаха за ръцете
и арфата падна от скута й;
бързата прислужница едва успя да хване арфата
и я постави настрани.

„Кой ли ще може да доведе човека с лампата
преди Слънцето да е залязло?",
просъска Змията тихо, но все пак доловимо;
момичетата се спогледаха,
а сълзите на Лилия потекоха още повече.

В този момент дотърча обратно,
останала съвсем без дъх, жената с кошницата.

„Аз съм напълно изгубена и осакатена!", извика тя.
„Вижте, ръката ми вече почти изчезна!
Нито Лодкарят, нито Великанът пожелаха
да ме приведат на другия бряг,
защото аз все още съм длъжница на реката.
Напразно им предлагах по сто зелки и по сто глави лук,
но те не искаха нищо друго,
освен по три броя от тях, както и от артишока.
Но никъде в тази местност не може да се намери артишок."

„Забравете Вашата неволя!", каза Змията,
„и се опитайте да помогнете тук;
може би в същото време ще се помогне и на Вас.
Побързайте колкото е по силите Ви
и потърсете Блуждаещите Светлини;
още е твърде светло, за да ги видите,
но може би ще чуете как се смеят и шумолят.
Ако те побързат, Великанът може да ги пренесе над реката;
тогава те ще намерят човека с лампата и ще го изпратят тук."

Жената забърза колкото можеше,
а Змията зачака завръщането им
още по-нетърпеливо дори и от Лилия.

За съжаление Слънцето вече позлатяваше
короните на най-високите дървета
и дългите им сенки започнаха да падат
над езерото и ливадите.

Змията се раздвижи нетърпеливо,
а Лилия потъна отново в сълзи.

В това притеснено състояние Змията се огледа наоколо,
защото се опасяваше,
че Слънцето всеки момент ще залезе
и тогава разложението ще проникне в магическия кръг,
и неизбежно ще засегне красивия младеж.

Най-после съзря във въздуха ястреба
с пурпурночервени крила,
отразяващи последните лъчи на Слънчевия залез.

Тя потръпна от радост за добрия знак
и наистина не се излъга;
защото малко след това се появи мъжът с лампата,
плъзгайки се по езерото, сякаш се пързаляше с кънки.

Змията не измени своето положение,
но Лилия се изправи и извика радостно:

„Кой добър дух те изпраща в момента,
когато толкова много се нуждаем от теб?"

„Духът на моята лампа", отвърна Старецът,
„той ме подтикна към това, а ястребът ми посочи пътя.
Нейният пламък винаги започва да трепти,
когато някъде имат нужда от мен
и аз само гледам в небето за да зърна някакъв знак;
било то птиците или метеорите ми показват небесната посока,
към която аз трябва да се отправя.
Бъди спокойна, красива девойко!
Дали ще мога да помогна, не зная;
сам човек не може да помогне;
това е възможно, само когато се обедини с много други,
и то в подходящото време.

Сега трябва малко да поотложим работата
и да се въоръжим с надежда!
Нека твоят кръг остане затворен!",
обърна се той към Змията,
като седна на една почвена издатина до нея
и освети мъртвото тяло на младежа.

„Донесете мъртвото канарче и го поставете също в кръга!"

Девойките взеха малкото мъртво телце от кошницата
и направиха каквото им поръча старият мъж.

Междувременно Слънцето беше залязло
и когато мракът се сгъсти,
не само Змията и лампата на Стареца започнаха да светят,
но и воалът на Лилия заблещука с мека светлина,
която освети като нежна утринна зора нейното побледняло лице
и бялата й одежда, придавайки й безкрайно очарование.

Всички се спогледаха спокойно;
тревогата и скръбта бяха смекчени от една нарастваща надежда.


Продължението следва