Змията отговори:
„Аз чух как в храма прозвучаха великите думи:
„Дошло е времето!"

Приятна ведрост заля лицето на Красивата Лилия.
„Днес чувам тези щастливи думи за втори път", каза тя;
„но кога ще настъпи денят, в който ще ги чуя и трети път?"

Тогава тя се изправи и от храстите се появи едно очарователно момиче,
което пое арфата от ръцете й.

След него се появи второ, което взе сгъваемия стол,
изработен от слонова кост, върху който беше седнала Красавицата,
сгъна го, а после прибра и сребърната възглавница.

Сега дойде ред на едно трето момиче с голям слънчобран,
украсен с перли, което изчака да разбере,
дали Лилия ще има нужда от услугите й, ако реши да се разходи.

И трите девойки бяха неизказано красиви и очарователни,
и сякаш подсилваха красотата на Лилия;
но все пак всеки трябваше да признае,
че тяхната прелест не може да се сравнява с нейната.

В същото време Красивата Лилия нежно се взираше в прекрасния мопс.
Тя се наведе, докосна го и в същия миг кученцето скочи на краката си.
То бодро се огледа наоколо, започна да тича насам натам,
но побърза да се върне при своята благодетелка,
за да я поздрави най-сърдечно.
Тя го взе в ръцете си и го притисна до себе си.

„Колко си студено", извика тя,
„но макар и в теб да е останал само половин живот,
бъди ми добре дошъл;
аз нежно ще те обичам, ще си играя с теб,
ще те милвам и винаги ще те притискам до себе си."

После тя го пусна, гонеше го от себе си и отново го викаше,
шегуваше се толкова мило,
толкова весело и невинно си играеше с него на тревата,
че човек просто се увличаше от нейната радост,
също както по-рано страдаше, покъртен от нейната мъка.

Но тази веселост, тези очарователни шеги
бяха прекъснати от появата на тъжния Момък.
Той пристъпи в онзи свой вид, който ние вече добре познаваме;
само дневната жега го беше изтощила още повече,
а в присъствието на любимата той беше побледнял още по-силно.

На ръката си носеше ястреба, който беше притихнал като гълъб,
с увиснали криле.

„Не е много любезно", каза Лилия,
„да показваш пред очите ми това омразно животно,
този хищник, който днес уби моя малък песнопоец."

„Недей да обвиняваш клетата птица!" отвърна Момъкът;
„по-скоро оплаквай себе си и своята съдба,
и ме остави да споделя тъжната участ на моите приятели."

Междувременно мопсът не преставаше да се закача игриво с Лилия,
а тя ласкаво отговаряше на прозрачния си любимец.
Ту пляскаше с ръце, за да го подплаши,
ту изтичваше напред, за да го привлече отново към себе си.

Опитваше се да го хване, когато той бягаше,
и го прогонваше, когато той се опитваше да се притисне в нея.

Момъкът гледаше всичко това безмълвно и с нарастващо раздразнение;
но когато накрая тя взе в ръце грозното животно,
което му изглеждаше ужасно отблъскващо,
и го притисна до бялата си гръд,
целувайки черната муцуна със своите божествени устни,
тогава неговото търпение се изчерпа и той отчаяно извика:

„Трябва ли аз, който съм обречен от трагичната съдба
може би завинаги, да живея разделен от теб,
когато тъкмо чрез теб загубих всичко,
загубих себе си дори,
трябва ли аз да гледам сега с очите си как едно
противоестествено създание ти доставя такава радост,
как те привлича и може да се
наслаждава на твоята прегръдка?

Все така ли ще продължавам да идвам и да си тръгвам,
очертавайки най-тъжния кръг през реката!
О, не, в гърдите ми все още пламти една искра
от някогашната ми рицарска смелост:
нека в този миг пламъкът й лумне за последен път!

Щом на твоите гърди могат да почиват камъни,
то нека и аз се превърна в камък;
щом твоето докосване може да умъртвява,
то нека и аз намеря моята смърт от твоите ръце!"

При тези свои думи той направи едно рязко движение,
ястребът изхвърча от ръцете му,
а той се повали върху Красивата Лилия.

Тя протегна ръце да го задържи и го докосна преди да падне.
Тогава той загуби съзнание,
а тя с ужас усети тежестта му върху гърдите си.
Веднага извика и отскочи уплашено назад,
но благородният младеж се свлече безжизнен на земята.

Нещастието беше сторено!
Пленителната Лилия стоеше неподвижно
и гледаше втренчено в безжизнения труп.
Сърцето й сякаш спря да бие,
а от очите й не можеше да потече нито една сълза.

Напразно мопсът се опитваше да се закача с нея;
изглежда целият свят бе загинал с нейния приятел.

В своето безмълвно отчаяние тя не търсеше подкрепа,
защото знаеше, че не може да я получи от никъде.

В замяна на това Змията се раздвижи усърдно;
тя изглежда кроеше някакво спасение и наистина -
странните й движения целяха поне да предотвратят
по-нататъшните ужасни последици на това нещастие.
Тя изви гъвкавото си тяло в кръг около трупа,
захапа края на опашката си и остана да лежи спокойно на тревата.


Продължението следва