Едва бяха стигнали до него,
когато мостът започна да се клати и люлее.
В един миг той допря повърхността на водата
и тогава Зелената Змия изведнъж
придоби отново същинското си тяло,
което се плъзна по пътя зад двамата пътници.

Те не бяха успели да й благодарят за възможността
да преминат по нейния гръб, когато забелязаха,
че освен тях се бяха присъединили и други лица,
но не можаха да ги видят с очите си,
а само чуха някакво просъскване,
на което Змията отговаряше с нещо подобно.

Най-после те доловиха следните думи:

„Първо ще се промъкнем незабелязано в парка на Красивата Лилия,
говореха гласовете един през друг,
и тогава ще се опитаме, с настъпването на нощта,
когато придобием по-приличен вид,
да се представим в съвършената си красота.
После ще се срещнем на брега на Голямото езеро."

„Дадено" –
отвърна им Змията и съскането й се понесе из въздуха.

И така нашите трима странници се уговориха
в какъв ред да се представят пред Красавицата,
защото колкото и много хора да се явяваха пред нея,
те трябваше да идват един по един
и съответно да си тръгват по същия начин,
за да не се налага да изтърпяват прекалено големи болки.

Старата жена, с преобразеното на камък куче в кошницата,
първо се приближи към градината
и после се отправи да търси своята благодетелка.
Откри я веднага, защото тя тъкмо започваше да пее,
в съпровод на своята арфа;
нежните звуци образуваха леки водни кръгове върху повърхността на
притихналото езеро,
а после раздвижиха като кадифен полъх тревата
и клонките на храстите наоколо.

На една закътана зелена поляна,
в сянката на обграждащите я величествени дървета,
седеше тя, Красивата Лилия
и още с първия си поглед заплени очите,
ушите и сърцето на старата жена,
която с трепет се приближаваше към нея,
обзета от възхищение и вече не се съмняваше,
че Красавицата беше станала междувременно още по-хубава.

Още отдалеч добрата жена отправи своя поздрав
и изрази възторга си от прелестното създание.

„Какво щастие е, че Ви виждам!
Каква божествена благодат се носи около Вас!
Колко очарователно се опира арфата на скута Ви
и как нежно я обгръщат ръцете Ви!

Самата арфа сякаш жадува да се облегне на гърдите Ви
и да зазвучи под лекото докосване на нежните Ви пръсти.
А колко по-щастлив би бил ти, младежо,
ако заемеш мястото на тази арфа!"

Изричайки тези слова тя се приближи съвсем до нея;
Красивата Лилия отвори очи, отпусна леко ръцете си и каза:

„Не ме натъжавай, моля те!
Твоето възхищение е съвсем не навреме.
Така само още по силно усещам своето нещастие.

Погледни само - в нозете ми лежи мъртво моето канарче,
което винаги пригласяше на моите песни;
то имаше навика да каца на арфата ми и при това
много внимаваше да не ме докосне;
днес, когато се събудих и поисках да се освежа с една нежна мелодия,
моят малък певец, по-въодушевен от всякога,
подхвана веднага своите хармонични трели.

Но тъкмо в този момент над главата ми се стрелна един ястреб;
уплашеното малко птиченце се пъхна бързо в моята гръд
и аз веднага почувствах предсмъртните потрепвания
на напущащия го живот.

Пронизан от моя поглед хищникът се свлече безсилен на брега до водата.
Но какво ме топлеше това наказание!
Любимецът ми беше мъртъв
и неговият гроб само ще помрачи
още повече тъжните храсти в моята градина."

„Съвземете се, Лилия!",
извика старата жена и самата тя избърса една сълза от очите си,
която трогателният разказ на нещастното момиче
бе изтръгнал от нея;

„Съберете сили! Моят Старец ми поръча да Ви предам,
че трябва да преодолеете мъката си,
защото голямото нещастие трябва да се гледа
като предвестник на най-голямо щастие.
Защото е дошло времето!
И наистина" - продължи Старицата,
„по целия свят вече стават едни неща...
Ето, погледнете само моята ръка как изведнъж почерня.
Освен това и много се смали, и сега аз трябва да побързам,
докато съвсем не е изчезнала.
Ах, защо трябваше да върша услуга на Блуждаещите Светлини;
да се срещам с Великана и да потапям ръката си в реката?

Не бихте ли могли Вие да ми дадете една зелка,
един артишок и една глава лук?
Трябва да ги занеса на реката
и тогава ръката ми ще стане бяла както преди,
така че ще мога да я държа дори до Вашата?"

„Зелки и лук ще се намерят във всички случаи,
но артишок ще търсиш тук напразно.
Всички растения в моята толкова голяма градина
не раждат нито цветове, нито дават плодове.
Но всяка суха клонка, която откъсвам
и посаждам върху гроба на любимо същество,
веднага се раззеленява и израства високо.

За съжаление всички тези храсти,
тези горички са израстнали все по този начин:
короните на вечнозелените пинии,
обелиските от кипариси,
издигащите се като колоси дъбове и букове -
всички те бяха малки, сухи клонки,
а сега се издигат като тъжни паметници,
увековечаващи въздействието на моята ръка
върху иначе неплодородната почва."

Старицата почти не слушаше нейната изповед,
само се беше втренчила в своята ръка,
която в присъствието на Красивата Лилия
ставаше все по-черна и от минута на минута
все повече се смаляваше.

Тя тъкмо беше решила да вземе кошницата
и да продължи пътя си, когато почувствува,
че е забравила най-важното.

Извади веднага вкамененото куче
и го постави върху тревата, недалеч от Красавицата.

„Моят мъж", каза тя, „Ви изпраща това за спомен;
Вие знаете, че при Вашето докосване този благороден камък ще оживее.
Вярното, послушно животинче сигурно ще Ви достави много радост,
а мисълта, че Вие ще го притежавате,
ще бъде истинска утеха за моето страдание по загубата му."

Красивата Лилия погледна милото животинче с видима радост,
но и почуда.

„Много странни знамения се появиха наистина наведнъж", каза тя,
„които ми дават надежда.
Но не е ли това само някаква илюзия,
която ни поднася природата,
като ни кара да очакваме след голямото нещастие
приближаването на някакъв щастлив обрат?"

„Каква ли ще е ползата от тез
знамения добри?
Смъртта на птичката, ръката черна
на приятелката стара?
И мопсът от скъпоценен камък, нямащ
на себе си подобен?
Не бе ли лампата, която ми ги прати?

Далеч от човешките земни наслади
Познавам аз само мрачната неволя
Ах, защо не се издигне Храмът на реката,
Ах, защо и Мостът не се тук извиси?"

Старата жена нетърпеливо изслуша песента,
която Красивата Лилия съпровождаше
с нежните звуци на своята арфа,
а те биха очаровали и всеки друг.

И тъкмо поиска да се отдалечи,
когато внезапното появяване на Зелената Змия
я накара да остане на мястото си.

Змията беше чула последните строфи от песента
и реши отново да вдъхне кураж на Красавицата.

„Предсказанието за моста вече се изпълни!" извика тя;
„попитай само добрата стара жена,
колко красиво се извисява той сега над реката.

Онова, което по-рано беше само невидим за окото яспис,
през който светлината едва проблясваше по неговите первази,
сега се превърна в прозрачни скъпоценни камъни.

Няма по-чист берил и по-красив смарагд от тези на моста."

„Аз Ви пожелавам много щастие в това дело", отвърна Лилия.
„Но Ви моля да ме извините, загдето все още не
смея да повярвам, че предсказанието се е изпълнило.
Върху високата дъга на вашия мост могат да преминават само пешеходци,
а беше ми обещано че по моста ще се движат коне,
карети и всякакви превозни средства,
както в едната, така и в другата посока над реката.
А не беше ли предсказано,
че от самата река ще се издигат и големи стълбове?"

Старата жена, която непрекъснато се взираше в ръката си,
тук прекъсна разговора и понечи да се сбогува.

„Почакайте още малко", каза Красивата Лилия,
„и вземете моето бедно канарче със себе си.
Помолете лампата да го превърне в един красив топаз;
после аз ще го съживя чрез моето докосване и то,
заедно с Вашия добър мопс, ще стане най-доброто ми развлечение.

Обаче побързайте колкото можете,
защото със залеза на Слънцето бедното животно
ще бъде обхванато от непоносимо разложение
и красивата му форма ще се разруши завинаги."

Старата жена постави мъртвото тяло на птицата
върху нежните листа в своята кошница и бързо си тръгна.

„Какъвто и да е", каза Змията,
продължавайки прекъснатия разговор,
„храмът е вече съграден."

„Но той все още не стои на реката", отвърна Красавицата

„Да, той все още лежи в дълбините на Земята", каза Змията;
„и там аз видях Царете и дори разговарях с тях".

„А кога те ще се въздигнат?", попита Лилия.

Змията отговори:
„Аз чух как в храма прозвучаха великите думи:
„Дошло е времето!"

Приятна ведрост заля лицето на Красивата Лилия.

„Днес чувам тези щастливи думи за втори път", каза тя;
„но кога ще настъпи денят, в който ще ги чуя и трети път?"


Продължението следва