Старицата приготви кошницата си
и когато се съмна, тя се отправи на път.
Изгряващото Слънце обля реката в мека светлина,
така че водите й заблестяха отдалеч.
Жената вървеше бавно,
защото кошницата която носеше върху главата си й тежеше,
но не заради оникса.
Мъртвите неща не тежаха,
още повече че кошницата се беше вдигнала сама
и витаеше над главата й.

Но да носи пресни зеленчуци или някаква животинка,
това вече й тежеше, дори много.

Така, потънала в мрачни мисли, тя извървя част от пътя,
когато изведнъж уплашено се спря:
за малко да настъпи сянката на Великана,
която се бе разпростряла върху целия път.

Тя видя как грамадният Великан, току що изкъпал се в реката,
излизаше от водата и се разтревожи,
че няма да може да се размине по пътеката с него.

Когато я видя, той се опита да я заприказва шеговито,
а в същото време ръцете на сянката му бръкнаха в кошницата.
С голяма сръчност те извадиха от там по една зелка,
един артишок и една глава лук
и ги пъхнаха в огромната уста на Великана,
който отново се отправи към реката и освободи пътя на уплашената жена.

Тя се поколеба дали да не се върне обратно
и да попълни липсващите зеленчуци от своята градина,
но докато разсъждаваше, неусетно стигна до брега на реката.

Дълго време тя остана там да чака Лодкаря,
докато най-после го видя да идва с един пътник.
От лодката слезе хубав младеж с благородна осанка,
на когото тя не можеше да се нагледа.

„Какво носиш", попита я Лодкарят.

„Това са зеленчуци, които ти дължат Блуждаещите Светлини",
каза тя и показа стоката си.

Когато Старецът видя, че има само по два броя от всеки вид,
той се намръщи и каза, че не може да ги приеме.

Жената настоятелно го помоли, обяснявайки,
че не може да се върне обратно у дома,
защото товарът ужасно ще й тежи по пътя.

Но той държеше на своето, като я уверяваше,
че това не зависи от него самия.

„Това, което ми се полага,
аз трябва да оставя да престои девет часа
и не бива нищо да приемам,
докато не съм дал на реката една трета част от него."

След дълги уговорки най-после Старецът добави:

„Има още една възможност.
Ако обещаеш пред реката, че се признаваш за нейна длъжница,
тогава ще приема шестте бройки.
Но при това съществува една опасност."

„Нима ако удържа на думата си, пак ще ме грози опасност?" -
прекъсна го тя.

- „В никакъв случай. Само си потопи едната ръка в реката",
продължи Старецът,
„и обещай, че ще изплатиш дължимото до едно денонощие."

Старата жена изпълни казаното,
но каква бе уплахата й,
когато извади ръката си от водата и видя,
че тя е почерняла като въглен.

Тогава тя се нахвърли върху Стареца,
заявявайки че нейните ръце винаги са били най-хубавото нещо,
което е имала и че въпреки тежкия труд,
винаги грижливо ги е поддържала в изискан вид.

Сега тя разглеждаше ръката си с истинско отвращение
и изведнъж извика отчаяно:

„Но това е още по-лошо! Сега ръката ми става все по-малка! Тя почти изчезва!"

„Само така изглежда!
Но ако не удържиш на думата си, може и наистина да стане.
Ръката постепенно ще се смалява и накрая съвсем ще изчезне.
Въпреки това ще можеш да си служиш с нея.
Само ще гледаш да я държиш скрита от погледа на другите."

- „Аз бих предпочела да не си служа с нея, но не и да я държа скрита." -
отвърна Старицата.
„В крайна сметка това няма значение,
защото аз ще удържа думата си,
за да се отърва час по-скоро от
тази почерняла кожа и тези притеснения."

И тя посегна бързо към кошницата,
която от само себе си се повдигна свободно над главата й.
Така тя настигна Момъка, който с леки стъпки,
но потънал в тежки мисли, вървеше по брега.

Неговата прекрасна фигура и странното му облекло
силно озадачиха старата жена.
Гърдите му бяха покрити с блестяща ризница,
през която се очертаваха гъвкавите очертания на тялото му.
Раменете му бяха покрити с пурпурно наметало,
а по тях се спущаха на вълни красивите му къдрави коси.
Благородното му лице беше огряно от Слънцето,
както и стройните му крака.
Босоног, той леко стъпваше по нагорещения пясък,
но сякаш една дълбока болка притъпяваше
в него всички външни усещания.

Приказливата Старица се опита да го заговори,
но той й отвръщаше оскъдно,
така че най-после тя се умори да изтръгва отговорите,
които я интересуваха и на сбогуване му каза:

„Вие много ме бавите, господине,
а аз не бива да пропущам момента:
трябва да прекося реката върху Зелената Змия
и да предам на Красивата Лилия изключителния подарък,
който й нося от моя мъж."

С тези думи тя продължи забързано напред,
а младежът сякаш се окуражи
и също забърза, следвайки я по петите.

„Вие отивате при Красивата Лилия, така ли?
Но тогава ние имаме един и същи път.
И какъв е този подарък, който й носите?"

„Господине, след като отвръщахте на моите
въпроси толкова пестеливо,
не е редно сега така да ме разпитвате.
Но ако искате да си разменим някои тайни,
разкажете ми Вие първо за Вашата съдба
и после аз ще Ви разкрия как стоят нещата с мен и с моя подарък."

Скоро те стигнаха до разбирателство:
Старицата му довери своята тайна и историята с кучето,
дори му позволи да погледне вълшебния подарък.

Той извади естествените дарове на природата от нейната кошница
и взе мопса, който сякаш се беше укротил в неговите ръце.
„Щастливо животинче!", извика той като го видя.
„Ти ще бъдеш докоснато от нейните ръце
и те ще ти върнат отново живота.
А живите същества трябва да се пазят от нея,
за да не ги постигне жалката съдба...
Каква жалка съдба!
Не е ли по-страшно това,
да бъдеш парализиран само от присъствието й,
отколкото направо да умреш от докосването на ръката й?

„Погледни ме, каза той на Старицата,
на моите години аз съм принуден да търпя това мъчение.
Тази ризница, която с чест съм носил през войните,
пурпурната мантия,
която се опитвах да спечеля чрез мъдро царуване -
съдбата ме накара да нося сега всичко това
като тежък товар и като ненужно украшение.
Короната ми, скиптърът и мечът вече не съществуват;
аз стоя сега тук толкова гол и беззащитен,
колкото и всеки обикновен човек,
защото нейните красиви очи имат
такова ужасно въздействие,
че отнемат жизнената сила на всяко живо същество,
а онези, които докосването на нейните ръце не е успяло да умъртви,
се превръщат в мрачно странстващи сенки."

И той продължи да се оплаква,
без да задоволи ни най-малко любопитството на старата жена,
която искаше да узнае повече не само за неговата странна външност,
но и за вътрешните му изживявания.

Тя не успя да научи нито името на баща му,
нито това на неговото царство.
Той галеше вкаменения мопс,
който толкова се беше затоплил от Слънчевите лъчи
и от допира на младежа, сякаш беше оживял.

Младежът продължи от своя страна да я разпитва за мъжа с лампата,
за въздействието на свещената светлина
и сякаш занапред очакваше нещо добро от нея,
което да промени окаяното му състояние.

Разговаряйки така, те забелязаха как величествената дъга на моста,
свързваща единия с другия бряг,
заблестя силно в сиянието на Слънчевата светлина.

И двамата се учудиха,
защото никой от тях досега не бе виждал този мост
така великолепно сияещ.

„Я виж ти!", извика Момъкът,
„та не беше ли достатъчно красив,
още когато беше издигнат пред очите ни от яспис и от празеодим?
А сега изглежда като изграден от най-прекрасни смарагди,
хризопрас и хризолит;
да не смее човек да стъпи върху него."

И двамата не подозираха нищо за промяната,
настанала със Змията, защото това беше именно тя,
Змията, която сутрин се издигаше над реката
и заемаше формата на този дръзко извиващ се мост.

Пътниците престъпиха по него със страхопочитание
и преминаха на отсрещния бряг, без да проронят и дума.



Продължението следва