Всички отвори, през които Старецът преминаваше,
се изпълваха след него със злато,
защото неговата лампа имаше чудодейното качество
да превръща всички камъни в злато, дървото - в сребро,
мъртвите животни - в благородни камъни,
а металите тя просто унищожаваше.

Но за да постигне това свое въздействие,
лампата трябваше да свети самостоятелно.
Ако имаше и друга светлина,
тя излъчваше само хубав, светъл блясък,
kойто освежаваше всяко живо същество.

Когато Старецът влезе в своята колиба на хълма,
там завари жена си потънала в голяма скръб.
Тя седеше до огъня и плачеше неутешимо.

„Ах, колко съм нещастна!
Знаех си, че днес не трябваше да те пущам навън."

- „Но какво има, какво се е случило?", попита внимателно Старецът.

„Ти едва беше тръгнал", захълца тя,
„когато на вратата се появиха двама странници
и аз съвсем непредвидливо ги пуснах да влязат:
изглеждаха съвсем прилични и порядъчни хора.
Целите бяха обвити в огнени езици,
така че човек можеше да ги вземе за блуждаещи светлини.
Току що бяха влезли и започнаха да ми подхвърлят
по един безсрамен начин ласкателства,
за които не смея и да си спомням."

„Ех", засмя се Старецът, - „господата сигурно са се пошегували.
На твоята възраст те едва ли биха
отишли по-далеч от обичайната любезност."

„О", ядоса се Старицата, „възраст, възраст,
само това ли ще чувам! Та толкова ли съм остаряла!
Обикновена учтивост било! Аз си знам.
Ти само се огледай наоколо, виж как изглеждат стените;
пак се показаха старите камъни,
които не бях ги виждала от сто години.

Те изблизаха с пламъка си цялото злато по тях,
при това със светкавична бързина,
като ме уверяваха през цялото време,
че това злато било много по-вкусно от обикновеното.

Тогава те още повече се разлудуваха и за кратко време
станаха още по-големи и по-блестящи.
И отново започнаха да се шегуват и да ме ласкаят,
наричаха ме царица, разтърсваха се кръшно,
при което от тях се изсипаха цял куп жълтици.

Можеш да ги видиш там под пейката.
Но какво нещастие се случи тогава!
Доброто ни куче, нашият мопс,
излапа набързо няколко от тях и виж го сега -
лежи мъртъв до огнището. Бедното животинче!
Аз го видях едва, когато те си бяха тръгнали.
Иначе нямаше да обещавам да изплатя дълга им към Лодкаря."

- „И какво му дължат те?" попита Старецът.

- „Три зелки, три артишока и три глави лук.
Обещах им, че когато настъпи денят, ще ги занеса на реката."

„Можем да им направим тази услуга", каза Старецът,
„защото в скоро време те пак ще ни потрябват."

"Дали пак ще ни потрябват, - аз не знам,
но те обещаха най-тържествено, че пак ще ни услужат."

Междувременно огънят в огнището беше догорял
и Старецът покри жарта с пепел,
отдели жълтиците на една страна
и тогава неговата лампа блесна със своя най-красив блясък.
Стените отново се покриха със злато,
а мопсът се превърна в най-красивия оникс,
който човек можеше да си представи.
Преливащите в кафяво и червено цветове
го превръщаха в изключително рядко произведение на изкуството.

„Вземи си кошницата", каза Старецът „и сложи в нея оникса.
После ще наредиш около него трите зелки, артишока и трите глави лук.
Така ще занесеш кошницата до реката.
Към обяд помоли Змията да те пренесе оттатък
и ще оставиш оникса при Красивата Лилия.
Когато тя го докосне, той веднага ще оживее.
Тя може да превръща мъртвия камък в живо същество,
точно както може живото да превръща в мъртво;
а и така ще се сдобие с верен спътник.

Кажи й да не тъгува, защото избавлението й наближава;
голямото нещастие ще трябва
да приеме като истинско щастие, защото
времето е вече дошло."


Продължението следва