Светлините се плъзнаха по тялото й,
после скочиха пред нея и се разсмяха по своя особен начин.

„Госпожо братовчедке", заговориха я те. –
“Щом сте от вида на тези в хоризонтална линия,
недейте да очаквате кой знае какво.
Очевидно ние сме роднини единствено от страна на блясъка.
Защото, ето вижте!" -
и сега двата пламъка изведнъж се извисиха нагоре,
като пожертвуваха широчината си, за да демонстрират цялата си височина, възможно най-нагоре.

„Колко красиво ни стои на нас, господата с вертикалната линия,
тази стройна извисеност! Не се обиждайте, приятелко,
но кой род би могъл да се похвали с такова нещо!?
Докато има такива Блуждаещи Светлини,
никой не може да има нито здрав апетит, нито спокоен сън."

Присъствието на тези роднини започна да става твърде неприятно за Змията.
Тя поиска да надигне глава, но веднага почувствува,
че трябва пак да се приведе към Земята, за да изпълзи от мястото си.
И ако преди се бе почувствувала прекрасно в тъмния шубрак,
то сега, в присъствието на нейните братовчеди, й се стори,
че блясъкът й се помрачи.
Тя дори се уплаши, че може съвсем да угасне.

Потънала в тежки размисли,
тя реши да ги попита дали ще и разкрият тайната,
откъде дойде това блестящо злато, което се изсипа в скалата.
Според нея това беше златен дъжд, който се е излял направо от небето.

Блуждаещите Светлини избухнаха в смях,
при което разклатиха телата си
и около тях всичко се обсипа с безброй жълтици.

Змията бързо се втурна да ги събира и лакомо да ги поглъща.

„Да Ви е сладко, госпожо братовчедке", казаха учтиво господата,
„Можем и още да Ви доставим."

И те отново кръшно разклатиха телата си така,
че Змията едвам смогваше да се справи с тази обилна трапеза.
Светлината, която се излъчваше от нея,
веднага се усили и тя заблестя в най-прекрасния си блясък.

За сметка на това Блуждаещите Светлини значително се смалиха,
но пък ни най-малко не загубиха от доброто си настроение.

„Вечно ще ви бъда задължена", каза Змията,
едва поемайки си дъх след пищния обяд.
„Сега може да поискате от мен всичко, което си пожелаете,
стига то да е по силите ми."

„Чудесно!", възкликнаха Блуждаещите Светлини.
"Ще ни кажеш ли тогава къде живее Красивата Лилия?
Можеш ли да ни отведеш час по-скоро до замъка на Красивата Лилия и до
нейната градина?
Ние изгаряме от нетърпение да се хвърлим в нозете й."

„Тази услуга", отвърна с дълбока въздишка Змията,
„аз не мога веднага да Ви направя.
За съжаление, Красивата Лилия живее отвъд реката. -

„Отвъд реката ли?
А ние накарахме да ни превозят от тази страна на реката.
При това в такава бурна нощ!
А колко зловеща изглеждаше реката!
Дали не е възможно да повикаме отново стария Лодкар?"

„Всичките Ви усилия ще бъдат напразни", отговори им Змията;
„дори да го намерите на този бряг, той няма да Ви вземе.
Защото той може да превозва само към този бряг, но не и към отсрещния." -
„Няма що, добре сме се подредили. И няма ли друг начин да се премине оттатък?" -
„Има, даже няколко, само че не и в момента.
Аз сама бих могла да пренеса господата, само че по обяд." -
„Но това е времето, в което ние не можем да пътуваме никъде!",
ужасиха се Светлините. -
„Тогава, щом се стъмни,
можете да бъдете пренесени върху сянката на Великана." -
„И как става това?", попитаха те с надежда. -
„Големият Великан живее недалеч от тук.
Той не може нищо да направи чрез собственото си тяло:
ръцете му не могат да вдигнат дори и сламка,
нито раменете му да понесат дори едно оризово снопче.
Затова пък неговата сянка може много, може всичко.
При изгрев слънце и при залез, той е най-силен,
затова нощно време на гърба си той може да пренесе всичко.
Тогава Великанът се отправя бавно към брега и сянката му може да прекара
пътника отвъд реката.

Ако държите обаче по обяд да бъдете в онова горско кътче,
където храстите се спущат към брега,
тогава мога аз да Ви пренеса и да Ви представя там на Красивата Лилия.

Но щом се страхувате от горещината по пладне,
то наистина ще трябва да потърсите привечер Великана в онзи скалист залив.
Той сигурно ще откликне на желанието Ви."

Извивайки се в лек поклон, младите господа се отдалечиха,
а Змията беше много доволна, че се е освободила от тях,
преди всичко, за да се полюбува на своята собствена светлина,
както и да задоволи любопитството,
което от доста време я измъчваше.

Продължението следва