Всичко, което се намира в ума, се отнася до аз-а, егото.
Забележително е това, че кръгът се затваря. Но преди кръгът да се затвори, умът сравнява това, което е отляво с това, което е отдясно и си казва: "И какво получих?- Нищо."

Ние започваме с индивидума, индивидуалото се запазва, търсенето стига до средата и това пътешествие е пълно с удоволствия: "Аз постигам, аз съм на пътя на своето вътрешно пространство." След това, когато разбирането се задълбочи, постепенно настъпва разочарование: "Аз не знам, толкова добре се движех напред, а сега усещам някакъв упадък." По време на движението по кръга умът сравнява своето сегашно положение с периода от своя път нагоре и си казва: "Аз вървях така добре. А сега ми се струва, че се
връщам обратно. Не се ли отклонявам от пътя?"

А става това, че ние никога нищо не сме постигали. Всичко винаги е било тук. Ако то не е било винаги тук, то би било безполезно. Ако нещо се постига и придобива, то трябва някога да изчезне. Само Това-Което-Е е било винаги тук, още от началото на времето.

Никой нищо не придобива. Всичко, което става е: това, което е замъглявало изначалното състояние, постепенно изчезва.
Усещането за отстъпление назад или падение, отслабва аз-а.


Дали когато изчезва аз-а, това е просветление? - Докато е живо тялото, трябва да остава и аз-а, чисто в качество на действащ, изпълнителен център, без да си приписва субективност. Висшето съзнание, Това-Което-Е е субективния център, а действащия център на егото остава, докато продължава живота на тялото.

Какво тогава се променя? - Нищо, и в същото време се променя всичко. Външно нищо не се променя. Но вътре се променя всичко. Това, което се измена е отношението, перспективата. Освен това, нищо повече не се е променило.