каквото и да напиша за твоята близка ще е фалшиво лицемерие, защото не я познавам. аз и теб не познавам кой знае колко, но както и да е :)

за твоята вяра ли става въпрос или за нейната?



животът почва доста неочаквано, свърша по същия начин...

явно на твоята приятелка не й се е умирало, а може и диагнозата да е била погрешна... и такива неща стават, хубаво е предполагам, макар че на практика няма голямо значение...



тук обаче се заговори за дядовци, затова аз ще разкажа как свърши моя дядо. никога не съм бил особено близък с него никога за разлика от брат ми (за когото той се е грижил като малък). но към края му ми беше много жал за него. имаше ауцхаймер, иначе беше напълно здрав, дори си ядеше и пикаеше сам, мисля че беше към 90 години, такива неща като години трудно помня :))

та милият не си спомняше никой от нас... за него баба ми беше "една жена, която се грижи за него". докато бяха в кържали искаше да идва в софия, като дойдоха в софия с баба ми, искаше да се връща в кържали и в родния си град. отначало познаваше майка ми, после и нея вече не, говореше за сестрите си, които са починали и искаше да се вижда с тях... когато го водехме у нас на гости /през 2 блока/ казваше че отивал в съветския съюз.



искаше да избяга, да отпътува. когато го изведяха на слънце, после често отказваше да се прибере, щял да замине, викаше че сме го затворили, излизаше му пяна на устата. така се опъваше че майка ми и баба ми не успяха веднъж да го замъкнат сами та трябваше да ида и аз да помагам. по тъжно нещо не съм виждал...


изобщо това не беше живот, беше останала само една празна обвивка, в която искрица душа копнееше за свобода.

най накрая скочи от прозореца в кухнята, майка ми беше сложила райбери, но той по някакъв начин се покачил и ги отворил... сигурно е мислил, че заминава за кърджали :))

аз се събудих още при първото позвъняване на телефона и вече някак знаех, че дядото е скочил, но не изпитвах никаква тъга, защото това беше като освобождение за него в буквален и в преносен смисъл. а е бил готин човек, голям човек. най накрая беше кукла, парцалена кукла...


знаеш ли колкото много такива живи мъртъвци бродят, а душите им са като в клетки вътре в тях... не само стари, не само болни, а и млади...

не смъртта е тъжна според мен, а живота...




изисква се сила да живееш, да...



и аз имах една близка, близка духом с такава диагноза. няколко месеца ревах сигурно всеки ден, въпреки че никога не я бях виждал... не че съм се молил, но вътре в мен някой крещеше да направя нещо, вярвах че мога да направя нещо, за да й помогна, макар да не знаех какво. и просто вярвах :)

това беше преди години, преди 4-5 месеца някъде питах за нея и разбрах че е добре, друго не ми трябва :)

някой неща трябва да останат каквито са



да си силен понякога изисква слабост и обратното. защото няма готови отговори и рядко нещата са каквито изглеждат. понякога е лесно да говориш, понякога не...

ако все пак си прочел всичко това, недей да отговаряш, защото не го написах за теб, а за себе си, защото някой неща трябва да се кажат все някога....